…не те обичам особено.

Рядко се обръщам към теб с благодарност и избягвам да те хваля много. Когато те гледам, принципно, те коря за всичко, което не харесвам в теб. Обиждам те. Съжалявам за това. Днес изпитвам желание, а може би и нужда, да ти споделя всичко положително, което изпитвам към теб. През всичките тези години, изминахме дълъг път заедно и днес, смея да кажа, че съм все пак щастлива, че те имам.

Живеем в свят, осеян със стандарти, с модели, възприемани като правилни и красиви – добрата новина е, че се доближаваш до този установен и изискан идеал. Браво! Лошата новина е, че това постижение те измъчва доста. В свят, където дори телата, отговарящи на установените норми и възприятия, са осъдени на неодобрение. Критикувани, обиждани… Никой няма монопол на комплексната реалност. А и никой не се и опитва да разбие тези комплекси, разпространяващи се епидемично и заразяващи съвременно общество.

- Ау! Много си слаба! Храниш ли се?

- Леле! Колко са ти малки гърдите. Никой не би искал да прави любов с теб!

- Погледни се! Вземи мерки, започни диета…

- Непривлекателна си!

- Дръж се изправена!

- Кожата ти е мазна, нали?

- Нямаш обем в косите…

- Твърде си висока, спри да носиш токчета. Това никак не е женствено.

А когато се осмелим да споделим своите собствени комплекси и притеснения, другите ни комплексират с нашите комплекси! От личен опит знам.

- Ти пък за какви мазнини ми говориш! Я се погледни, колко си слаба.

- Ти нямаш право да се оплакваш. Виж си стройната фигура.

- Пфф, какъв ти е проблемът!

В началото обръщах внимание на тези реторични въпроси, до момента, когато осъзнах, че всеки има право на мнение за своето тяло още от раждането. Успоредно с това, съзнавам, че така или иначе – цял живот ще сме заедно, мило мое тяло. И да те харесвам и да не те обичам, няма особено значение. Ти си аз, аз съм ти. Затова вече съм решена, занапред да те харесвам повече и да съм сравнително приятелски настроена към теб. Знам, че ще имаме трудни моменти заедно. Знам, че ту ще ме радваш, ту ще ме натъжаваш… Но едно е важно – да се крепим взаимно.

Сега искам да ти благодаря, че те има. Мерси, че ме носиш, че си мобилно, че предпазваш органите ми, че ми позволяваш да усещам. Мерси, че си живо и здраво. Мерси за всичко.

Е да, имаш целулит, тук там – паласки… Понякога ти се появяват пъпки по лицето, сенки под очите, окосмени са ти ръцете, мишниците и краката, ала това е естествено за човек. От друга страна, знам, че те измъчвам, носейки грим, високи токчета, прилепнали по теб дрехи и какво ли още не. След това ти правя снимки, които публикувам в социалните ми профили, за да ти покажа, че “уж” те обичам… Причинявам ти болка, но знам, че ти си единственият ми дом. Ти си универсалното ми превозно средство и с теб трябва да живеем заедно въпреки всичко, което ми причиняваш, всичко, което са ти причинили без твое разрешение, и за всичко това трябва да те обичам, независимо от причините, поради, които те мразя. Затова нека се помирим.

От днес нататък ще се старая да те обичам все повече и повече. Благодаря ти.