Този текст е написан специално за Момичетата от града от нашия приятел – киноманът и пътешественикът Здравко Григоров.

Заедно сме вече 30 години или през целия ми съзнателен живот. От момента, в който влязох в книжарницата на кооперативния пазар в „Люлин” и си купих „Като дева” – онази плоча с грозната обложка, която незнайно как някой беше селектирал да краси единствения албум на Мадона, издаден от „Балкантон”. А плочата си я купих само заради снимката, защото всъщност вкъщи нямаше грамофон.

После бяха ежедневните разходки до площад „Славейков” и ровенето из стотиците списания на една от сергиите, за да си търся плакати и странички с Мадона. Безкрайните изрезки се складираха в едни папки, някои се купуваха по два пъти, за да украсят дневника на кралицата, а за всеки случай да ги има и в класьорите. Всичко това струваше едни пари, които идваха от пропуснатите уроци по математика. Двойката се преживява, но моментът, в който виждаш оригинален брой на „Bravo” с плакат на Мадона, но не си го купуваш, защото в този ден нямаш урок по математика, следователно нямаш пари, не може да се преживее.

Друг задължителен атрибут бяха касетките от „Унисон” със снимки и текстове на всички песни. Помня разочарованието от „Bedtime Stories” – с обикновена обложка, която дори не беше същата като оригиналната. Не знам защо бяха решили да издадат албума с визия от плаката на „В легло с Мадона”.

„Заклетите фенове винаги имат късмет...”

Филма го гледах два пъти последователно в киното на „Позитано” 20. И си бях сам в салона. Между двете прожекции попитах касиерката дали може да ми даде плаката, който беше залепен на витрината. Разбрахме се да мина на следващия ден и постерът скоро висеше на стената вкъщи. И до ден днешен един дебел топ „ценни” плакати са забити зад гардероба. Сред тях е един „мегаоригинален” от ЦУМ с кадър от „Vogue”, който струваше 70 лева. Седмици наред ходех да си го гледам и да следя дали някой не го е купил, докато аз упорито спестявах.

В неделя ходех до битака, защото оттам си купувах видеокасети с филмите на Мадона. Първо нямахме видео, ама аз си ги купувах, защото знаех, че все някога нашите ще купят след непрестанното мрънкане, че „вече всички имат, само ние не”. И ценното устройство се появи, а след това безкрайното гледане на „Кое е това момиче?” (дублиран на немски с втори дублаж на български от един мъжки глас) и „Тяхната собствена лига” – двата любими филма по това време. После от любимия „Унисон” се снабдих и с концертни видеокасети, като „Blond Ambition Tour” се пускаше задължително на всяка квартална тийн сбирка, а когато се събирахме без родителски надзор, си пускахме „Girlie Show”.

С Мадона е свързано и първото ми излизане в чужбина, което се случи доста късно. През 2006 г. една малка компания се отправихме към Хановер, за да видим иконата на живо и нейния „Confessions Tour”. И тъй като билетите бяха скъпи, просто си купихме някакви, които се оказаха доста далече и доста встрани. Не знам откъде намерих смелост да се изправя срещу един намусен немец и да му заявя, че отивам на терена, въпреки че мястото ми не е там. След дълъг спор и разговор с шефа на охраната все пак ме пуснаха долу – „заклетите фенове винаги имат късмет”. Добре, че стана така, защото иначе нямаше как да си донеса в София един от златните балони, които полетяха в края на шоуто. А неописуемото вълнение, което изпитах по време на този концерт, се повтаря всеки път, когато я видя на живо.

Едно такова... радваш се, плаче ти се, задушаваш се, хем е близо до теб, хем имаш такъв респект от нея, че предпочиташ да не ти е толкова земна.

Мадона е част и от първото събитие, което с Ангел организирахме под шапката на „Позор” – Madonna Night в Дом на киното по повод албума й „Hard Candy”. Каква по-голяма радост от това да събереш на едно място феновете, да гледате клипове на голям екран и да си говорите цяла вечер за това колко е велика тази жена и да разбереш колко животи е променила?

А скоро след вечерта дойде и моментът, в който и Ангел видя иконата на живо. Преживя доста тежко осемте часа чакане под жаркото слънце на Ница, за да сме по-близо до сцената. А година по-късно „Sticky and Sweet Tour” мина и през София и тогава вече бяхме на една ръка разстояние от Нея. Още като обявиха датата, се започна с агитацията, че „няма как да не отидете на концерта”. И в един момент се оказа, че