Поглеждам се за последен път, в голямото огледало в всекидневната. Тук е по-светло от банята, където се гримирах и определено виждам някои несъвършенства в иначе изрядния ми вечерен образ. Оправям ги, готова съм да изляза и нося със себе си спомена за това как изглеждам. Вървя по улицата, мяркайки образа си във витрините на магазините, стъклата на колите, дори локвите. Вече съм по-различна от перфектната жена, усмихваща се на огледалото вкъщи. Вече не принадлежа на себе си, образът ми е променен, дали от вечерните светлини или от другата гледна точка, но аз съм различна. Оглеждам се и в очите на хората и съвсем губя себе си. Човешките очи. Понякога прави, понякога криви, но винаги коректив. Винаги една друга реалност, припомняща нашата собствена, променяйки я, мачкайки я, създавайки я отново и отново. Как да разбереш как всъщност изглеждаш, нали красотата е в очите на този, който гледа?
Четох наскоро, че в магазините на запад нарочно слагат огледалата под наклон, така че да изглеждаш стройна с новите дънки. После, вкъщи пред правото огледало или по-лошо – в очите на околните, виждаш голата истина. Поне съм спокойна, че в нашите магазини далеч не е така. В нашите магазини огледалата така са направени, пробните така са осветени, че да не можеш да се познаеш. Там ти трябва доста въображение и любов към себе си, че да можеш да се харесаш с новите дънки.
Огледалото е станало неизменна част от живота ни, ползваме го в колата си, носим го в дамската си чанта, не забравяме да се огледаме където и когато можем. Това, което забравяме, е че най-важното е какво виждаме в очите на близките си, какво ни казват очите на хората, които виждаме всеки ден. Виждат ли ни изобщо? Дали ние сме се променили или очите, с които те ни гледат?
Наскоро се огледах в сините очи на един почти непознат. Там отново видях колко съм красива. И после спрях да се оглеждам – искам да запазя този спомен за себе си възможно най-дълго. Това е моето право огледало.
