Противно на всеобщото оживление около празниците, аз не съм въодушевена. Странно, предвид факта, че аз обичам суматохата около тях. Всички започват да се вълнуват, дават идеи, налагат мнение, борят се за титлата „главен организатор” на събитието. Прекрасна и в същото време изключително взривообразна комбинация. Съберат ли се няколко поколения на едно място, напрежението е гарантирано. Въздухът се нажежава от всякакъв тип вибрации и емоции, къде положителни, къде отрицателни. Уж сме се събрали да празнуваме, а все намираме за какво да се спречкаме. Деликатни подхвърляния и забележки подправят допълнително и без това богатото на вкус празнично меню. Има стотици филми, посветени на тези кулминационни моменти и затова нямам намерение да се впускам в подробности. Вярвам, всички без изключение можем да открием тема за холивудски сценарий, разравяйки се из семейните празнични архиви. Всичко това щеше да бъде страхотно, ако бях сценарист и исках да ме припознаят продуцентите на „Софиянци в повече”, но не съм. Не искам постоянно някой да ме пита добре ли съм, как се чувствам и прочие неща. Повярвайте ми, изключително предизвикателство е да обясня на баба ми, че се чувствам прекрасно. Тя никога не ми вярва, защото ме гледа с остарелите си и загрижени очи. Не искам да се тъпча безпаметно, за да не се налага да обяснявам, защо не ям въобще. Да изядеш всичко, което са ти струпали в чинията в нашето семейство, е своеобразен трейнинг за шампионат по хранене. Последният оцелял, разбирай - изял всичко, ще обере овациите на фамилията и ще вземе приза за Най-добре представил се пред домакинята. Няма как, празниците са и винаги са били своеобразна кулминация в родствените взаимоотношения. Повод за споделяне на всички радости, неволи и очаквания. Въпреки това, чакам празниците и аз като всички – с нетърпение. Нали ще си почина, нали ще се видя с близките, нали в края на краищата, ще празнувам!
Ура, идват празници!
