Любов и други бедствия

This girl is on fire - една история за бърнаут

От самопринуда към свобода. Опитът ми в градската джунгла.

Стрес. Туп-туп-туп. Сърцето лудо препуска в тяло, което е на границата на физическите си възможности. Безсъние. Апатия. Нервност. Агресия. Съмнение в смисъла на всичко. Ама наистина на всичко.

Интелектуалното, емоционалното и физическото изтощение си бяха устроили пиршество и лакомо разкъсваха последните остатъци от мен. Спомням си този период, като смаляващо се тъмно петно в живота ми. Признавам си, че дори не помня всички етапи, през които преминах.

Работех неща, които не харесвах. Но това нямаше особено значение, защото имах нужда от пари. Самопринудата беше станал добър мой приятел

Повтарях си, че това е само средство за оцеляване, докато преследвам нещо, което наистина виждам като стойностно и важно. Знаех коя съм и към какво се стремя. Вероятно това ме спаси от „тотално изперкване“

Още през 1974 година състоянието ми е било наречено „синдром на професионалното изчерпване – или т.нар. бърнаут (burnout).  Американският психиатър Хърбърт Фройденбергер използва това понятие в статията си „Прегарянето: Високата цена на високите постижения“. Развитието на синдрома е пропорционално на несъответствието между личност и професия.

През 1982 г. американският психолог Кристина Маслах определя шест основни области на несъответствие:

изисквания към работещия и неговите реални възможности;
• стремеж към независимост в работата и степента на приложен контрол;
• вложени усилия в работата и недооценка на приносите;
• отсъствие на позитивни взаимоотношения с работния колектив;
• отсъствие на справедливи взаимоотношения в работата; 
• етични принципи на личността и изискванията на работата.

Доколкото ми е известно, организационни психолози правят изследвания в редица професии и почти няма такава, в която този синдром да не присъства. Световната здравна организация съвсем наскоро го включи в своята международна класификация на болестите (с код в класификацията – QD85, описан като хроничен стрес в работна среда, който не е бил успешно овладян). И това никак не е изненадващо – живеем в динамично време, в консуматорско общество, в което конкуренцията е на много високо равнище. И често се самоизяждаме.

Много романтично и идеалистично би било да ви кажа, че ако познаете себе си, веднага трябва да напуснете работа и да започнете „на чисто“. Но не е толкова просто, нали? При някои може и да поработи, но при други – не.

Универсална истина в лечението и превенцията на бърнаут няма. Специалисти съветват да се занимаваме с неща, които не са свързани с професионалната ни сфера. Може би има смисъл в това, но ако сте като мен и някакви неща постоянно ви „човъркат“, особено несвършената работа и задачите, които остават – това не помага. Привидно правите нещо, но съзнанието ви е някъде там – в работата, в лошите отношения, в трудните задачи, в крайния срок. 

    И все пак можем да си помогнем. Вижте как?


Как да си помогнем?

Със сигурност „отровната“ среда е важен фактор и има такава, която просто е нетърпима  –  за това помощ едва ли бихте могли да намерите, освен да си тръгнете. Не съм психолог, но дълги години се намирах в състояние на прегаряне. И то ме научи на много:

• Научи ме да живея във времето – определях си срок, в който да реша възможно ли е, или не да работя тази работа в този екип. Виждам ли дългосрочно в живота си: да ставам всяка сутрин и да стъпвам в тези отношения в точно тази работа. Ако отговорът беше „не“, си давах време, в което да реша какво да правя. Съзнанието, че нещо е временно го прави много по-поносимо. Знаем, че трябва да изтърпим определен човек или непоносима ситуация „само още малко“. 

• Научи ме да поставям ясни граници – да ги спазвам и да уважавам чуждите такива. Научи ме да казвам: „не“, „не мога“, „не знам“. И да ги използвам мъдро, спрямо етичните си разбирания. Никога не бих прехвърлила отговорността за своите задачи на друг. Никога не бих подвела екипа си  с поемане на задача или краен срок, които не мога да спазя. Ако кажа „да“, ще преобърна света, но ще свърша това, което трябва да се свърши. Но днес много внимавам с избора и с разпределението на задълженията си. Не ме е страх да кажа, че задачите не са разпределени адекватно, че даден човек поема повече от останалите, дори когато този човек не съм аз. 

• Научи ме, че „кафе и цигари“ е адски лоша стратегия за пестене на време и поддържане на тонус. Точно обратното. Ако имам да свърша нещо важно, ако работата ми изисква максимална концентрация, първото, което правя, е да обмисля добре храната си: стремя се да поемам достатъчно витамини и микроелементи, да балансирам макросите в храната си, за да поддържам тялото и ума си свежи и работоспособни. 

• Научи ме, че да се „пльосна на дивана и да цикля в една точка, е последното, което ще ме освежи и мотивира. Ако нямам сили да тренирам у дома, отивам на групова тренировка, в която общата енергия ме повлича и забравям за всичко останало. Обикновено това ми действа изключително тонизиращо и освежаващо.

Научих и още много неща по трудния начин. Винаги съм била някой, който се раздава 100% в работата си, независимо дали я харесва, или не, дали ми е приятна, или не. Моето мислене е, че в момента, в който подписвам договора си, аз поемам ангажимент и заставам с името и личността си зад този ангажимент. Щом ми се плаща заплата, аз съм длъжна да спазвам задълженията си. Обаче, когато системно даваш от себе си твърде много: енергия, време, интелектуален и физически труд, а не получаваш нищо, балансът окончателно рухва. И в крайна сметка, си тръгнах от тровеща ме и абсолютно безперспективна атмосфера.

Лесно ли беше? Изобщо не. Месеци наред оцелявах с минимални средства. Пътувания, почивка, дребни удоволствия (като спорт и кино) бяха поети изцяло от майка ми и партньора ми. Смачка ли ме това емоционално и психически? Не. Повлия на самочувствието ми, но не и на самооценката ми. Най-важното е, че ме научи какво мога да понеса и какво не, кое си струва да бъде понесено и кое никога не бих могла да приема за нормално.

Научи ме, че изобщо не е нужно да стигам до точката на кипене, в която да изгърмя. Днес познавам механизмите си за разтоварване и начините да си доставя удоволствие. А вие? Познавате ли признаците на умора и знаете ли кога имате нужда от почивка? Чувствате ли се удовлетворени и щастливи в работата си?  

 

Ето и 33 неща, които е по-добре да не отлагаме във времето