Любов и други бедствия

Първи работен ден

Чувствам се стъпила на ръба на пропаст – мога да падна, но мога и да полетя - въпрос на планиране и… дълбоко дишане.

Първи работен ден

Преди години първият работен ден беше най-омразното ми време от седмицата. Сега, ако не най-любимото, може би е едно от приятните. Чувствам се стъпила на ръба на пропаст – мога да падна, но мога и да полетя - въпрос на планиране и… дълбоко дишане. Да, точно така – планиране и дълбоко дишане. Замисляли сте се защо понеделник сутрин например е истинският ад за хора като нас – които, вместо да посрещат изгрева с мисълта за това колко яйца ще намерят в полога, пресмятат колко мейли ще открият в пощенската си кутия? Защото бързаме. Аз например доскоро непрекъснато бързах – дори и когато никой не ме чака, дори и когато няма за къде и защо. По навик. Тогава една жена, съвсем не случайна, а такава, която аз нарочно исках да срещна и срещнах, ми каза – „Защо бързаш? Спри, почакай, погледай в една точка и помисли“. Впрочем това последното, не ми го каза, аз си го добавих.

И така - опитах. Вместо да тичам сутрин към офиса, задъхана и нетърпелива да срещна стреса, който така или иначе ме чака, аз започнах да спирам. Вървя, вървя и взема да спра. Когато е топло, дори сядам – на някоя пейка, на някоя изостанала като че ли от векове улична саксия, в която виреят само бурени. Сядам и чакам да ми мине бързането. Дишам – едно, две, едно, две. Може би това е вид медитация, аз не го наричам така, а и това няма никакво значение. Важното е сърцето да спре да препуска и да започна да дишам нормално.

Тогава следва втора фаза – мисленето. Мисля си за всички неприятни неща, които ме чакат и го подреждам като лъжици и вилици в чекмедже – разпределям ги според това, дали мога да ги направя по-приятни или не. Ако мога – решавам как да го направя. Ако не мога, си казвам – е, тогава какво да го мисля, като стане, ще видим. После започвам да се сещам за хубавите неща, които ме чакат. Ако нищо подобно не ме чака, го измислям  - малки неща, които ми носят радост, като например ходенето до книжарницата в обедната почивка да разглеждам книги, вместо да се натъпча с някоя мазна и не много вкусна храна… После просто се припичам на слънце. Накрая ставам и отивам в офиса – бавно.

Понякога дори нищо не мисля, а само дишам. Важното е да спреш, да си подредиш чекмеджето и да почнеш деня и седмицата спокойно. Тогава нищо не може да ти се опре, чувстваш се не жертва на ситуацията, а този, който контролира нещата или поне може да ги насочва.

И тогава това е твоето време.