Когато в града кестеновите дървета запалят празничните си свещи, се завръщам у дома, към онази толкова пеперудена тъга, наречена любов. Не че през другите сезони крилата й не разместват настроенията в душата ми, но напролет съм обзета от обич – започвайки от себе си. Прощавам си за пропуснатата усмихната нежност, за проспаната страст, и от унилата ежедневност на зимата се прибирам в лекомисленото удоволствие на дребните неща.
Никъде не е отишла любовта. Според мен неспособността ни да обичаме себе си, неспокойната ни тревожна вгледаност в другите ни карат да я оставяме в някакви нереалистични представи и заблуди.
Някога били обичали повече. Божееее, как ли пък не! Ще ви се, заради илюзорната идиличност на детството и загрижеността на бабите и дядовците. Те, милите, нито са по-добри, нито по-верни от нас, просто са били по-прикрити заради социалната желателност, дебнеща ги отвсякъде. Иначе защо, мислите, красиви жени доброволно пребраждаха косите си и надяваха маската на световна печал върху лицето си, а мъжете по-често се целуваха за лека нощ с чашата? Да, хората оставаха, докато смъртта ги раздели, но колко от тях го правеха, защото наистина го искаха, а не защото “така е редно”?[[more]]Всяко време си има своите добри и недотам добри страни, но като цяло тази част от света, към която принадлежим, понастоящем се е променила към по-добро. Не се умилявайте излишно, просто проверете каква е била средната продължителност на живота, детската смъртност... Помислете, та дори до днес от раждащата жена се очаква да роди, повие детето, да върже люлката на дървото и, без да се оплаква, да продължи да копае на нивата.
Тук е обичта – промърква, покачила се на шкафа за обувки, когато се прибирам, подарява ми сменящ цвета си според настроението пръстен, пожелава ми хубав ден, смее се с мен и свети в най-красивите свещници на света – тези от пролетните софийски улици.
