Тази Нова година ни споходи в разгара на довършителните работи по нашия нов дом. Първият дом, който с пълно право можем да наречем наш си, свой, собствен. Не че не ни се е случвало и друг път да сменяме жилище – напротив, но този път е различно. Този път няма да наемаме квартира, няма да имаме хазяи, нито ще делим собствеността с някой друг, нито пък дните ни тук ще са предварително преброени. Е, вярно, за сметка на това сега дължим кредит, който ще изплащаме години наред, но пък заедно с него имам невероятното и адски вълнуващо усещане, че предстои нещо паметно и като че ли сега започваме да пишем “истинската” история на нашето семейство.[[quote:0]]Обръщам поглед назад и си давам сметка, че до този момент всеки един нов етап в живота ми е бил съпътстван от нов дом, нова квартира, нов град, нова държава. В съзнанието ми като на филмова лента изплуват предишни спомени, които ми се струват толкова далечни и нереални, все едно съм ги живяла в някой друг живот. Сещам се с усмивка за първата квартира в Младост-1 след отлитането ми от дома на родителите ми като студентка в София; после стаята, която делях с други две момичета в блок 24 на Студентски град; двата апартамента и общежитието, които подслониха студентските ми години в Нюрнберг; последното ми ергенско жилище в квартал Лагера в София. После свихме семейно гнездо, върнахме се обратно в любимия роден град и заживяхме в жилище, което беше само частично наше. Тук се роди и нашата дъщеря, тук изживяхме едни от най-прекрасните си моменти, но въпреки това не успяхме да припознаем това жилище като свой дом. Обстоятелствата бяха такива – знаеше се от самото начало, че рано или късно ще се наложи да се преместим, затова така и не успяхме да се отпуснем напълно и да подредим жилището по свой вкус и усмотрение.
[[more]]Сега всичко това е в историята. А новата история – нея започваме да я пишем тепърва. Още няколко дни, нямам търпение. И предпочитам да не изпадам в прекалено умиление, нито да правя грандиозни планове... но си давам реална сметка, че е напълно възможно в този дом един ден да посрещаме внуците си! Самото осъзнаване на тази мисъл ме кара да се чувствам по невероятен, непознат досега за мен начин! И колко странно е това очакване – от една страна действително нямам търпение да се нанесем, а от друга съм изпълнена със спокойствие, защото знам, че разполагам с цялото време на света, за да свием уютно семейно гнездо и да се почувстваме като у дома си.
Пожелавам си да сме живи и здрави, за да напълним своя нов дом с живот и много любов!
