Преди време погледнах една снимка на тогава образцовото семейство Джоли-Пит и ми прилоша. Нагласени, натъкмени. До съвършенство. Не-човеци. Остави ги тях обаче, а и децата – вчесани, в костюми, усмихнати. Няма счупени зъби, обелени колена, гримаси и мрънкане. Не-деца.
Аз да бях – или ще ми се скъса чорапогащникът, или ще се скарам с мъжа си, или ще издърпам ухото на детето. Затова не съм аз съвършена жена. Е, Анджелина е висока топка – тя гърдите си подмени, без да си развали грима. Аз намирам обаче и по-близки примери да се сравнявам. Познавам такива жени – винаги с прическа, винаги с маникюр, без един излишен косъм, без един излишен килограм, без една излишна емоция. Не-жени.
Мъжете им, и те. Децата им – строени, под режим, рано ставане, спорт, здравословно хранене, после езици малко, руски – задължително, за английския не говорим изобщо, после – пак спорт, четат от 4-годишни, изобщо отличници.
Аз, какво да ви кажа... Точно реша да спортувам, ще вземе да ми дойде. Точно реша да отслабна, хванат ме нервите и лапам каквото видя. Точно реша да водя детето на спорт, почне някой работен проект, много важен. Точно реша да прочета някоя умна книга, почне любимият ми сериал. Изобщо - нищо общо със съвършенството. Всеки мой опит да се превърна в не-жена удря на камък.
И то да бях само аз... Уморени от постиженията на свръхеманципацията от последните десетилетия, днес ние, жените, се опитваме да жонглираме с няколко роли, често взаимноизключващи се. В резултат получаваме едно постоянно чувство на проваленост, което макар и да не е истинско, е в състояние да ни съсипе. Сериозно – далеч съм от мисълта, че всички ние, съвременните жени, се сравняваме с Анджелина, която ме уморява, само като я гледам. По-лошо е – ние се сравняваме най-вече с идеалния образ, който храним в главите си.
Затова, аз лично ще си сипя една чаша вино, ще си кача краката в скъсани пантофи на масичката пред дивана, ще си пусна някой филм за несъвършено очарователна жена като Бриджит Джоунс или Кари Брадшоу например и ще си гледам кефа. Наздраве!
