Здравей, любов моя!
Казах ли ти, че ме вдъхновяваш? Така, както Тартюф е вдъхновил Молиер.
Седя, мили мой, с чаша шампанско в едно парижко кафене на Rue de la Bucherie, на няколко стъпки от любимата ми книжарничка „Шекспир”. В Париж всички пият шампанско или бяло вино и съзерцават минувачите. А минувачите гледат мен (не ревнувай, де!). Сигурно защото съм облечена с къса пола и тясно зелено жакетче на голо, така както ти ме харесваш. Бедрата ми са изтегнати под приятното майско слънце и абсорбират нескрито естествен витамин Д. Френските вина са доста пенливи, сякаш пълни с емоции. Бълбук, бълбук. Отпивам глътка, а тя сякаш се разпуква в устата ми, предизвиква гъдел и остава един такъв дъхав вкус на теб.
Много е хубаво в този град, нали знаеш, любов моя? Дърветата, наскоро напъпили и подкарали едни свежи зелени листенца, разлистват се от ден на ден и стават все по-уверени, все по-млади, все по-уханни, все по-красиви. И глупави пред възхитените погледи на хората.
Рицарю мой! Не успяхме да се обичаме така, както никой друг, в Париж?! Вярвам, че дори голямата любов на Гала и Салвадор Дали или убийствената на Модилиани и Жан Ебютерн. О, забравих за Силви Вартан и Джони Холидей –несравними са с нас.
Любов моя, помниш ли Ню Йорк? Как летеше, летеше, летеше, за да ме догониш. Беше ти за първи път. За първи път истинска любов и за първи път в чужбина! А колко съм треперила дали ще ти дадат виза?! Нямаше да замина без теб! А една сутрин си тръгна от стаята с моето бельо в джоба. Един чорап и едни гащички във всеки джоб. Сатенени, като утрото в Ню Йорк. За първи път видя истински „Старбъкс”. И всяка сутрин тичаше към него с бързите си големи крачки, за да ми донесеш горещо кафе, преди да отворя очи. А нощем, заедно с неспирния вой на сирените, чувах гласа ти под възглавницата „обичам те, обичам те…”.
Бях горда, че летя за първи път толкова смело, бях горда, че те заведох в чужбина, бях горда с теб – мой мъничък Великане.
А помниш ли, когато сред стъклено-металните небостъргачи на Ню Йорк търсихме магазин за баскетболни екипи?
И най-хубавото дойде, когато се прибрахме. Управителният съвет те одобри. Теб, онова момче от провинцията, незавършило образованието си, припечелващо някой лев от продажба на златни синджири на черно. А сега ти ставаше началник. Щеше да имаш собствен кабинет в една от най-хубавите офис сгради на София, с изглед към Витоша. Не ми вярваше, но стана, нали? Трудно ти е било и не си се дипломирал. Нищо, има време. Ще го направим заедно! Важно беше да те оценим! И аз го направих. Да не мислиш, че не знам, че портфейлът ти често е празен? Мислила съм и за това. Но изчакай още малко, едно по едно. Господи, колко си честен и горд!
Ще си поръчам още една чаша от същото.
И ...
Френските вина са пенливи. Като чувствата. Бълбук, бълбук. Лее се така приятно, че ми се прииска Сена да те донесе като сал във водите си.
Едно туристическо корабче доплава наблизо. Представям си, че си в него. И както си седя и отпивам от чашата със шампанско, бум! Ти в Париж пред мен. Любов, ясно е как си ме намерил – обичаш да четеш! Всичко – история, романи, документалистика (a Moлиер си го изучил изцяло). Кацнал си и директно към улицата на букинистите и книжарничка „Шекспир” край Нотр Дам дьо Пари. И тичаме един към друг, тичаме, тичаме …
Ама аз пак не помислих за парите. Знам, че ти си мъжът и това си е твоя работа, знам. Горд си! Ама как тогава си фантазирам, че ще кацнеш в Париж. Виж, ще измисля външни проекти, щото тия дъртаци от Управителния съвет няма да ти увеличат заплата. Какъв директор съм, ако не осигуря външно финансиране?
Не разбираш от проекти ли? Не ти трябва, мили мой! Аз разбирам! Ще те науча, ако пък не стане, ще ги правя вместо теб.
Получих смс. Грабвам телефона, но не бързам да чета, за да се насладя на очакването със секунда повече. Знам, че е от теб.
„Ти си най-прекрасното нещо на света”, дзън. „Искам те все повече и винаги ми е като за първи път”, дзън. „С теб мога да си говоря за всичко”, дзън. И аз мога, любов. И аз. Щастие е това.
А помниш ли Рим през следващата есен?! Жена ти, бременна в осмия месец, очаква първото ви дете. Но ти, ти, ти … Сърцето ти е при мен! Цялото. Другото е друг живот, дълг, отговорност към клетата. Все пак аз съм й благодарна, тя ти осигурява комфорт в София. Дом, кола, грижи. Знам, че не я обичаш, знам. Замълчи, не искам да приличаме на обикновените любовници. Не сме като другите. Това се случва веднъж в живота!
Ами ако ти мине, питаш мe. О, няма, влюбена съм в любовта ти, безкористна, всеотдайна, чиста! И ти подскачаш до синьото небе на Рим, което леко се подпира на Колизеума и крещиш „Обичам те!”, „Обичам те!”, нищо друго не е важно! И следващите 1001 години ще бъдем заедно.
Римските светлини проникват през малките прозорци на хотела ни, колкото да очертаят контура на телата ни. А сутрин? Обкрачвахме тесните легла, за да седим един срещу друг, втренчени очи в очи, да се държим за ръце и да се слеем. А помежду ни – само струйка от светлината на утрото, която експонира прашинките на Вечния град като на киноекран. И виждахме фантазиите на Антониони в сцени от Забриски пойнт. Времето спираше и съществувахме само ние. Без мисли за бременната ти жена, без ревност, без мисли за още нероденото ти дете. И знание равно на хиляда аксиоми в света, което нашепва: „който може да остави бременната си жена, той ще мине през трупове и ще остави и самата Дева”. А някъде там във Ватикана, камбаната отброяваше времето до този момент.
А после...
Когато се върнахме, както ти обещах, намерих парите. Ти сам си ги изкара, разбира се. Твои, честно изработени. Сега ще се чувстваш мъж, без да се тревожиш дали можеш да ме заведеш някъде, нали? Не обещавам напразно! И си началник! Запомни! Началник си! Да направим план сега? Манчестър, Мадрид, Амстердам, Берлин, Атина, Ерусалим… А между тях: Бургас, Варна, Пловдив, Сливен, Стара Загора, Боровец, Мелник, където си искаме.
Купил си ми четка за зъби? Страхотно! И то без повод! Колко е романтично това! Не ти се подигравам, разбира се. Хайде, прояви чувството си за хумор. Ама нали обеща да ми купиш маратонки? 200 лв. струват? Не, глупости, въобще не ги искам, не ме е грижа за някакви маратонки. Всичко си имам.
Топлината на парижкото слънце все повече ме обгръща и в синхрон с пенливото вино, ме люлее в спомените. Бяла рокля, тъмна кожа, летен бриз, помниш ли този сюрприз? Харесвах ти толкова много, че нямаше търпение да ме имаш. Ами имай ме, де. На улицата. В парка. До багажника на колата. В съблекалнята. Стига де, няма такава страст! Всеки може в спалня. Горките! Никога не са изпитвали удоволствието от летежа. Ти си толкова уверен в себе си. Вече си имаш всичко. Семейство и син, за да си спокоен. Хубава работа, висок пост, авторитет, прилични доходи, невероятни пътешествия по света и у нас и най-готиното гадже на света! Бис! Бинго! Белетрист!
– Кажи кое е най-хубавото нещо на света?
– Ти!
– Аз?!?!
Цялата съм смях и енергия, повдигам блокове, местя планини, абе Айфеловата кула ще пренеса и ти ще се качиш до върха й, за да ме докоснеш! Защото съм най-хубавата, нали? Защото съм най-умната, нали?! Защото съм най-секси, нали?! И защото ти винаги ще ме защитиш и винаги ще ме обичаш, нали? Заключ!
Не можахме да отидем до Париж заедно обаче…
Ще го обмисля добре, защото сега имам цялото време на света. И то в Париж!
Още чаша шампанско, моля! Празнувам уволнението си.
Сега си спомних. Ти искаше да станеш директор. Директно под мен, наравно с мен, а защо не и над мен! Е, искаш, ама бавно стават тези неща. Тъпият Управителен съвет нещо се дърпа, буксува, зъби ми се, не ме отразява. Абе на какви се правят тия?
Моят герой обаче се изнерви и веднъж ми каза, че искам много. Моляяяя? Като какво например?
Ами например да отделям времето си само за теб, само ти да бъдеш щастлива за сметка на семейството ми. Не може да си такъв егоист!
Аз, егоист?!? Амиии, добре. А какво стана с онзи хотел, в който щеше да ме заведеш? Мили мой, ще ти го кажа направо този път. Не искам да се чувствам локомотив на нашия влак. Знам, че ме обичаш и че всичко ще направиш за мен, но искам …
Аз го правя!!!
Чакай, чакай, знам. Ама нали виждаш, вече си началник, имаш кабинет, пост, хонорари. Пътуваш с мен по целия свят. Водя те на места, на които не си стъпвал. Къпем се в море от чувства, а за десерт ядем миди със шампанско край Каварна. Имаш ме изцяло! Обаче искам да ме заведеш някъде! Ти! Не аз теб, а ти мен. Някъде, все едно къде?! В някоя квартална кръчма и поръчвай… Пий за мене и се сбий, заради мене. Нека от целувките ни всички да ревнуват! Моля те!?
Още не е дошъл подходящия момент ли? Тогава да отидем на Рилските езера, моля те? Много е красиво, искам да го споделя с теб. Днес! Довечера!
Не мога.
Не можеш?! Но ти ми обеща да местиш планини за мен. Ти ме обичаш завинаги, нали?!
Ох тая прегръдка, дето ми чупи ребрата, много я обичам. Ама боли, бе мили!
А знаеш ли как болеше същата вечер в Южния парк? „Големият кораб минаваше” на лятната сцена (вместо по Рилските езера), а ти стоеше на поляната срещу мен с жена си. И се сгърчи, когато ме видя. Леле, как се сгърчи. Ама не от страх от раздяла, а от страх за бъдещето си. А жена ти, горкана, се смееше щастливо като селския луд, без да подозира как си бутал камъка по баира като Сизиф, докато тя е раждала вашето първо момче, само и само да получиш своето повишение! Не помниш ли? Ех, любов…
Аз знаех сюжета на тази книга, миличък мой, но не вярвах, че можеш така добре да изпълниш главната роля. Ах, как подцених актьорските ти умения! Или не ги подцених?!
Подцених търпението на Управителния съвет от старчоци, които отказваха да гледат безучастно постановката. Отказваха да проиграят компанията, отказваха да се правят на луди.
За разлика от мен. Аз, както казваше ти, съм от цирка. Не живея за постове, пари и коли. Нали!? От цирка съм се научила, че е важна усмивката на хората, моментното щастие, смелостта, риска да си сложиш главата в устата на лъва, с вярата че той няма да я затвори! Ама ако е лъв. А ако е помияр?!
Забавлявах се година преди края. Забавлявах се, когато ти спрях пътуванията, забавлявах се когато ти спрях хонорарите, когато ти спрях обедите и вечерите, когато ти спрях секса, когато мълчах, вместо да ти разказвам приказки за лоши хора, за използвачи, изнудвачи, неблагодарници и егоцентрици. Ти не се припозна в нито един от тях. Точно тогава изигра последната си карта: предложи ми! Предложи ми да освободя чрез манипулация Управителния съвет и да стана едноличен управител. Само с теб! Завинаги!
А ако се скараме, наивно попитах аз? Бизнеса си е бизнес, любима, няма да ги смесваме!
Има и още ...
Тогава започнах да страдам явно. Страдах за проиграния си авторитет, страдах за световната агресия и унижение, страдах за увеличаването на озоновата дупка, страдах… Явно и ежедневно. Отказах да завладявам компанията, бях на път да се откажа и от привилегиите си в нея.
И точно тогава Управителният съвет не издържа, извика те и те оторизира да ме уволниш! Представям си, как си я завъртял онази твоя кръгла глава и как си опулил онези кръгли очи като на Сивушка и Белчо в едно. Абсолютен мат. Каква я мислеше, каква стана!
– Кога, господа? Утре?
– Не, не утре, сега!
– Сега?!
Умря, нали!? Обади ми се, мили мой, и с треперещ глас ми сподели това нещастие, което те е сполетяло. Театрално поиска от мен решение как да не станеш злодей? Предложи да измисля нещо или да бягам? Срам! О, Рицарю! Та нима през Средновековието рицарите така са бранили своята любов?! Ти не отказа ли, миличък? Не им ли хвърли оставката си? Гадняри! Ти си силен! Ти ме обичаш! Завинаги, нали?! От какво те е страх?!
Ох, кажи им, че си получил разстройство и трябва да си отидеш вкъщи. Ще ме уволниш утре!
Ох, дано се откажат до утре! А после ще го мислим!
Мили мой, не е нужно да го мислиш. Ти си лайно! Истинско миризливо лайно! Меркантил. Нямаш стил дори на посредствено жиголо. Господ не ти е дал здрави рамене, но не ти е дал и топки! Не можа ли поне финалната сцена да изиграеш с финес? Ще ми се разсърдиш ли сега?!
Ето виж, давам ти шанс да проявиш характер. Аз страдам! Натирена, без авторитет, без приятели, без подкрепа (последните две ти ги отчете). Добре, че си ти!
Аз съм ти признателен!
Признателен?!? Ама нали сутринта ме обичаше? Завинаги!?
Една кола мина край мен и ме опръска с кал. Това не се случва често в Париж. Сервитьорът, ядосан, веднага дотича с мокра кърпа. Човекът от съседната маса свъси вежди, минувачите се възмутиха. „Отрепка”, съскаха! Усмихнах се на Париж, на хората, на светлината в душата си! Калта се отмива само с няколко капки чиста вода, бе хора.
Любов моя, това е последната ми мисъл за теб, желая ти дълголетие, защото си толкова незначителен и незабележим, че никой не би те помнил повече от един театрален сезон. Ако живееш дълго, ще опиташ да направиш толкова беди, че има шанс хората да изградят имунитет към такива като теб. Съвестта ти, изядена от дървеници, отдавна е мъртва. Тя никога няма да разбере какво убийствено наследство оставяш на сина си!
Сoupe de champagne avec des bisous, s'il vous plait!
Автор: Мила Добромирова
