Любов и други бедствия

Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?

Докато ме чакаше зад ъгъла, аз чаках теб

Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?

„Нотинг хил“. Толкова много пъти съм гледала този филм, толкова много пъти съм се изгубвала в усмивката на Джулия Робъртс и толкова много пъти съм си мечтала аз да я имам онази малка и претрупана травъл книжарница, аз да я имам тази любов. Ей там, в онзи „Нотинг хил“, в който зад един ъгъл се крие точно тя. Очаквано неочаквана.

Не че и нашите, истински и твърде реални филми не са интересни, ама са си наши. Да надничаме, да мечтаем, да искаме чуждите е по-сладко, по-вълнуващо. Понякога и с любовта така се държим – все едно ни е чужда. Гледаме отстрани. Искаме да я докоснем. Искаме да я изпием на един дъх, но точно когато сме го усетили този дъх по кожата си, когато кожата е настръхнала от едно непоискано докосване, си тръгваме. Бягаме. Готови сме да грабнем бутилката с вино, да усетим неравните павета, препускайки по тях на болезнени токчета, да се приютим в себе си. На сигурно.

Обичаме да я планираме любовта, а тя все непланирано се появява. Очаквано неочаквана. Присвиване, спазъм, страх. Кога започнахме да се страхуваме от любовта? Да я заобикаляме. Да избягваме ъглите, на които можем да се сблъскаме с нея. Планирано не-влюбване. В чуждите филми толкова лесно се случва, а в нашия все нещо е сбъркано, все някой бяга, а най-често май бягаме ние. От страх. После искаме да ни обичат. Да, но бегачите на дълги разстояния не всеки има търпение да ги догони, да ги спре, да ги обича. В бегълци се превърнахме. От собствените си филми бягаме. И не спираме да планираме, да запълваме тишината, да я запълваме с вино, да търсим уюта в кубчетата лед, които се топят в чашата ни. Да споделяме залезите със себе си... докато не спираме да планираме.

И аз така, докато бягах от ъглите, следвайки добре планирания си ден, докато се криех от спонтанността и най-малкото, което исках точно в този миг, е нещо, което да наруши нормалния ритъм на пулса ми, се озовах на един ъгъл. Завих и се сблъсках точно с този, когото преди няколко седмици бях срещнала, този, който сякаш леко пропука онова планирано не-влюбване и което аз побързах да притъпя с една бутилка вино. На сигурно.

Има още...


Сега обаче „Нотинг хил“ по софийски ми се случваше. Очаквано неочаквано. И пулсът се ускори, и сърцето подскочи, и усмивката ми затанцува. Този един миг на случване продължи и след като му казах „чао“ и поех в своята посока. Вървях и се усмихвах. Вървях, а усещах как тялото е готово да танцува. Танцуваха и спомените в главата ми и ме връщаха там, където последно се видяхме. Когато усещах дъха му по кожата си, усмивката му отразена в моята, погледа му, бягащ от моя.

Толкова хубаво беше и толкова много ме беше страх да не се изгубя в тях, в този поглед и в тази усмивка, да не я срещна любовта, че ги изтрих тези спомени. С една гумичка, която минаваше през тях и нахално триеше. И докосването, и усмивката, и погледа. Не може така непланирано да идва любовта. Не може.

Само че София е малка, а ъглите сякаш са още по-малко. Продължавам да ги избягвам и продължавам да го срещам. Очаквано неочаквано. Продължавам да гледам „Нотинг хил“ и да бягам от собствения си филм. Толкова по-лесно е да се губя в усмивката на Джулия Робъртс и да трия спомените си, за да пазя чужди. Докато не го срещнах отново. Непланирано. И толкова много исках да му кажа: „Хайде да спрем да си правим планове, искаш ли?“. На любовта да й го кажа. Да спра да я планирам. Да не бягам. А да обичам. Просто да обичам.

 

Един ден сърцето просто си дойде на мястото