Любов и други бедствия

Как да работим това, което обичаме?

Неочакваният път към кариерата на мечтите ни

Как да работим това, което обичаме?

Снимка: Unsplash

Светът на неограничената информация е пълен със съвети как да намерите призванието си. От тестове като 16 Personalities, които разгръщат в детайли качествата и недостатъците на вашия тип характер, до нашумели напоследък източни явления като Икигай (японското изкуство да живеем, правейки това, за което сме родени) – със сигурност няма недостиг на способи, трикове, куизове и техники, чрез които да разберем дали ще сме по-щастливи като хора на изкуството или да се насочим към счетоводна кариера

Кандидатствайки за магистратура тази година, за пореден път от завършването на гимназия насам се сблъсках с въпроса: "Какво ще правя до края на живота си?" А това е доста страшен въпрос, когато не е минала още и 1/4 от него. Освен това обаче е и подвеждащ въпрос, на който все по-малко хора от моето поколение имат отговор, защото днес нещата стоят по друг начин

Докато кол центровете приютяват хора, загубили тръпката по преследване на мечтите си или още търсещи онова заветно "призвание", много от нас полагат основите на нещо, което още не могат да си представят в завършен вид. Дали ще искам да правя това до пенсия? Дали ще ме обогатява и развива все още и след 5 години? Към какво мога да се пренасоча с познанията и уменията, които придобивам сега? Всички тези въпроси карат идеята за доживотната кариера, която сме наследили от поколенията преди нас, да изглежда като отживелица. На нейно място обаче не идва друга концепция, която да я замени, а се появява един вакуум, който нашето поколение ще трябва някак само да запълни.

Има още...


Докато фрийленсваме, правим стартъпи и се организираме в коуъркинг спейсове, въпросът "до пенсия?" остава на заден план. Мечтите ни се променят заедно с нас, а междувременно трудовият пазар и световната икономика също търпят развитие, което трудно можем да предвидим за 20 години напред. Усещаме несигурност и все пак свобода – да се случваме такива, каквито сме във всеки даден момент. 

Колкото повече мисля по въпроса, толкова повече в ума ми изкристализира идеята, че може би не е нужно на 20-и-няколко да знаем къде ще сме след 40 години в кариерата си. Достатъчно е да имаме отговор на два въпроса:

1. С какво искам да помогна на хората/животните/околната среда?

2. В какво ме бива, какво ми идва отвътре? 

Да идентифицираме проблем, за разрешаването на който ни се иска да работим, и да знаем кои са силните ни страни, какво обичаме и какво ни се отдава, е напълно достатъчно. Не е нужно да знаем как се нарича мечтаната ни професия, защото бате Енчо няма да ни пита. Важното е да направим малка крачка – да се запишем в курса, който ни се иска да посетим, да станем доброволци към организация, която харесваме... Никой няма да ви назначи утре за "мениджър проекти" на Грийнпийс, но може и да се озовете точно на тази позиция след години, ако днес започнете да правите това, което винаги ви се е искало да опитате.  

 

Как са се вдъхновявали жените преди нас?