Любов и други бедствия

Ей така си я представям любовта...

Не си я представям да блести в диаманта на пръста ми, но само колко много искам да напиша името й върху пясъка.

Ей така си я представям любовта...

Това лято едно от любимите ми момичета каза „да“ на едно момче. Но покрай това „да“ само тя знае колко „да“ и „не“ е имало, и колко е нямало. Но какво значение има. Тя беше казала своето „да“, най-важното. И решихме, преди да го затвърди напълно, да заминем на един женски уикенд, на момичешко парти – така, както ние го разбираме. На морето. Не помня коя орисница бях по ред, но знам, че трябваше да напиша нещо за опияняващата любов или по-скоро да дам рецепта за някой нокаутиращ шот.

Не че не го умеех това с шотовете, с абсента, афтършока, текилата и всички приумици, които един барман може да ти сподели, но някак друга си я представям тази опияняваща любов. Като писмо в бутилка. Загадъчна. Недокосната. Непрочетена. Затова й написах писмо. Не беше в бутилка. Но беше на ръка и тя трябваше да го прочете по средата на бар „Кораба“ в Синеморец. Представях си, че сме във филма „Писма до Жулиета“, в една от финалните сцени, в онова писмо (ако сте го гледали). Реакцията на околните ли? Видях едни момичета как се побутваха с нескрито любопитство на масата до нас, защото виждат истинско писмо. Писмо на хартия. Любовта по-добре звучи така, нали? На хартия. В писмо. А какво пишеше в него ли? Ето...

„Не знам дали съм най-правилният човек, който може да говори за любовта, затова пък много съм изписала за нея. Усещала съм я, докосвала съм я, търсила съм я и съм бягала от нея. И въпреки че в момента умело си играе на криеница с мен, знам, че някъде там, в нечии очи, в нечия усмивка и в нечия прегръдка ме очаква тя. Любовта. И не, не си я представям в звука от серенада под терасата ми, предпочитам я там горе, на тази тераса, до мен, пиейки вино. С мен. Не си я представям в романтична вечеря на брега на морето. Толкова повече й отива на любовта там, на пода върху мекия килим, в който сме си направили пикник в хола. Без повод, без празник. Представям си как й оставям бележка сутрин, която да открие още сънена до кафето, което знам точно как обича да пие. Не си я представям на върха на Айфеловата кула, защото има толкова други, по-красиви върхове, които можем да изкачим заедно, като дома, в който ще живеем заедно. Не си я представям да блести в диаманта на пръста ми, но само колко много искам да напиша името й върху пясъка.

Бяга любовта понякога, но не забравя адреса ни. Да, появява се точно, когато ние сме забравили за нея, когато кафето е изгубило нежния си вкус, когато виното отново е останало неизстудено, когато... Ей в това „когато“ обича да се появява любовта. Да ни хване за ръка, да ни отведе в някой клуб, да ни напие с няколко шота текила и да ни обича. Нали това искаме от нея, да ни обича – и рано сутрин, когато кисело натискаме за пети път алармата на телефона си, и когато усещаме дъха й, танцувайки под звездите на концерт на любимата ни група. Горчива е понякога любовта, както лимонът с текилата, но пък колко нежна може да бъде там – на брега на морето, когато времето спира. Само за миг. И в този един миг сте само ти и любовта. И нищо друго няма значение. Не я пускай, тази любов! Да те обича! Да я обичаш! И рано сутрин, и късно вечер. И на брега, и на върха... Там, където винаги ще те държи за ръка...“

 

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам