Правя планове, пиша списъци, чета хороскопи, пресмятам възможностите. Живея в бъдещето. Дали защото така съм научена от социалистическото си детство, от капиталистическата си младост или от постмодерната си зрялост, но аз непрестанно се улавям, че чакам нещата да станат тепърва. Някой ден. Другата седмица или поне през уикенда. Отлагам. Чакам. Премислям. После се случва така, че отново се доказва простичкото, но гениално твърдение на един много талантлив човек – „Животът е това, което се случва, докато правиш други планове“.
Напук на всички сметки, животът ти спретва някакъв неочакван обрат и те зашеметява със своята неотложност, неотменност и… сегашност.
Но аз не съм подготвена за това. Подготвена съм за ретроградна Венера в Козирог през април, но не съм подготвена за неочаквана милувка, внезапна страст или дори за просто влюбен поглед.
Мисля си – трябва да го обмисля. Да, ще го обмисля утре, за да стане идеално вдругиден. Не си позволявам никакво потъване.
И тогава моментът, който животът ми е подал с една ръка, отминава. С другата си ръка той вече ми подава не момент, а мноооого време. Време за мислене, време за анализи, време за планове. После се оказва, че неусетно, вместо за бъдещето, съм започнала да мисля за миналото. За онзи един единствен неповторим миг, в който е трябвало да потъна, да се загубя, да се разтворя и просто да изживея. Без мисъл и без план. Без бъдеще, което прецаква настоящето и го превръща само в минало.
Което пък вече не може да бъде поправено.
