Любов и други бедствия

Десет минути предпразнично мрънкане

Няма те теб. Напъхала си се в някакво клише и оставаш дните да минават.

Десет минути предпразнично мрънкане

Една от "придобивките", вървящи с повечето на брой години, изминали след рождения ти ден, е че се уморяваш. Уморяваш се да се опитваш да постигнеш някакво равновесие, да не отстъпваш, но и да не си войнстващ и помитащ различните от теб, оставащ в опустошената от теб реалност - горд победител, сам сред развалините на другата красота. [[more]]Някак неусетно се оставяш на течението и даже не мърдаш вяло с крайници, за да не завършиш оплетен в объркани водорасли, отпадъци от твои и чужди чувства и в плитката тиня на компромисите, без които уж не може. Не разтребваш натрупващите се върху стола на ежедневието ти дрехи от настроения, само ги събличаш или издърпваш от купа друга.

Поглеждаш се в огледалото и се натъжаваш не толкова от разместените от времето цветове и черти, а от безразличието, отпуснало ъглите на устата ти, вместо да видиш усмивката, с която си свикнала. Тъжно е. Няма го очакването, липсва смехът. Няма те теб. Напъхала си се в някакво клише и оставаш дните да минават. Лесно, донякъде удобно, невъобразимо скучно! Сиво, като зимен ден, който с нетърпение чакаме да отмине. Сякаш вече те няма. Вградили са сянката на истинското ти "аз" във всички онези очакваности и са оставили изпразнената ти обвивка да изпълнява роли.

Това е като онова полуавтоматично състояние, когато вече си станал, но още не си се събудил. Вървиш към банята, където неочаквано босите ти крака попадат в домашното езеро, сътворено от един зеленоок и палав елемент, а това вместо да те ядоса, те кара да се смееш, да си спомниш. 

Делнично е да си нещастен, всеки го може. Празник е да си щастлив.