„Как си се представяш в края на пролетта“, ме попита терапевтката ми някъде в края на зимата. „На ново място и със сигурност не сама“, отговорих аз. Категорично. В желанията си май сме най-категорични. Особено ако знаем какво искаме. Но дали сме подготвени да се изправим с тях лице в лице? Да ги усетим, да им се насладим, да им се наситим дори... Подготвени ли сме за хубавата им страна? С лошите неща ни е по-лесно, сякаш по-комфортно се чувстваме с тъгата, със самотата, със самосъжалението, по-лесно е съжителството с тях. Толкова лесно се поддаваме на тяхната рутина, че когато нещо ни извади извън нея, осъзнаваме, че има нещо друго, нещо повече, нещо хубаво.
Ама за какво ни е това пусто хубаво? Обичаме си я тази зона на комфорт и колкото повече е застинала някъде там между чашите вино, които сме спрели да броим, между опитите да поемем въздух, между няколко вдишвания, да събудим едно сърце, което е забравило да обича, толкова по-трудно ни става да излезем от нея. Забравяме да отброяваме, особено чашите с вино. Забравяме да искаме. Забравяме да желаем. Забравяме да обичаме. И да дишаме забравяме.
Само зоната на комфорт знае колко добре се чувства в този момент. Иска го тя това забравяне.
Пожелах си я аз тази любов, тази споделеност. Поръчах си я. И тя се появи. Неочаквано, разбира се. Нали винаги така се появява. Тя ме намери. Намери едно момиче, което толкова много искаше да обича, че не беше способно на нищо друго. Едно момиче, което си беше пожелало любов. Толкова много я искаше тази любов, че спря да я разпознава. Отдавна. Направи го и този път. Втурна се след нея, като за последно. Без игри. Без съмнения. Без време. Да, времето. Толкова спря да му отдава значение, че когато един месец по-късно трябваше да си тръгне оттам, където си мислеше, че е щастливо... осъзна, че нито време е имало, нито любов. Ама такива сме ние, момичетата, една пандемия ли би ни спряла да обичаме. И да си тръгнем след това обичане също... А пролетта дори не беше започнала.
Ако някой ми беше казал, че ще се влюбя точно по време на пандемия, никога нямаше да повярвам. И заради влюбването, и заради пандемията.
Пандемията понякога идва с много любов и после си я взима толкова неочаквано и болезнено, че се чудиш защо изобщо са си уговорили среща в живота ти.
Та той си беше окей и без тази среща. Някак следваше ритъма на едно поспряло сърце, някак нямаше нужда от точно тази среща. Само че срещата имаше друго мнение по въпроса. Срещата, която знаеше, че може да промени живота ми, но и също толкова да го обърка, да го разпилее, да заличи пътя, по който се движеше, да се опита да го направлява, да се опита да го заобича. Безуспешно!
Сърцето ли? То продължи да бие. Нито пандемията, нито любовта можеха да го спрат. Само забави темпото, потърси си предишната рутина. Болезнено търсене, защото да се влюбиш по време на пандемия не е много добра идея. Особено ако любовта си тръгва по-бързо от нея. Каква беше тази среща ли? Среща по пътя на едно момиче, което толкова много искаше да обича, че не беше способно на нищо друго.
Любов по време на война: Хемингуей и Гелхорн
