Понякога трябва да си счупим главата, за да разберем, че стената е твърда. Да изпуснем влака, за да се научим да сме навреме. Да си загубим ключовете, да се изгорим на котлона, да ни изритат от гнездото… Разбирате какво имам предвид. Понякога обаче е достатъчно да видим как някой друг си дръпва ръката от огъня, за да направим връзката. Ето какво научих по трудния начин, а ми се искаше да го знаех на 20! 

Никой няма да ви върне пропуснатите възможности. Дали е възможност за пътуване, стаж в мечтана област, за която нямате квалификация, или конкурс, в който “нямате шанс”. 

Влюбеността е евтин заместител на истинската свързаност. Всяко обяснение в “любов” се изтърква и омръзва с човек, с когото нямате какво друго да си кажете. 

Родителите ни са просто хора. Никоя жена на тоя свят не е въплъщение на идеала за майка. Всички правим най-доброто, на което сме способни, с това, с което разполагаме. 

Приятелството е повече от общи интереси. Повече дори от споделени разбирания. Споделяме общи възгледи с много хора и можем да говорим за плетива с някои от познатите си, но приятели са хората, които разбират що за хора сме и точно затова ни обичат. 

Автентична е тази наша “версия”, която не можем да не бъдем, каквото и да ни коства. И никое мнимо приемане, никой социален кръг не струва толкова, колкото свободата да бъдем каквито всъщност сме. 

Както една от най-близките ми приятелки казва:“Ако някъде не можеш да се оклепаш с торта, това място не ти е дом и тези хора не са ти семейство”.

И още...