Хващам я малко преди представление напът за Малък градски театър „Зад канала“ на чаша кафе във Flip Flop. Носи със себе си домашен кекс, който е направила за колегите си. Пълна е с енергия и още е с онзи яркочервен цвят на косата, който помня от първата ни среща преди четири години. Хем е минало много време от тогава, хем не съвсем. Запазила своята привидна уравновесеност, Весела е весела и преминава през възходите и паденията, сякаш леко изтупва прах от дрехите си. Получила си е наградите и аплодисментите, разочарованията и съмненията. И любовта. Онази неочакваната, хубавата, всепрощаващата. Но още толкова много й предстои и по пътя се надявам никога да не забравя съвета, който получава от Явор Гърдев: „Няма как да промениш всичко изведнъж. Просто прави това, което трябва, и така, както го чувстваш. Ти така помагаш. Така променяш.“ 

Весела е един от посланиците на Нощта на театрите на 17 ноември. Ние ще сме там.

Последният път, когато се видяхме по работа, беше преди 4 години. Какво се промени за това време?

Когато се гледам на някои снимки, разбирам защо на опашката вече ми казват „жената“, а не „момичето“. И се засягам, но може би има резон, че ме наричат така. Не мога да кажа, че съм се променила, може би съм станала малко по-търпелива към хората, по-смирена.

Балансирана?

Виж тук натисна не където трябва. Балансирана не, обаче преди да започна да обяснявам за някакъв проект, нещо, което съм гледала, филм или представление, се опитвам да не тръгвам с голямата секира. Казвам си: не си била в това представление, не си била в този репетиционен процес, не знаеш защо не се е получило. Освен това ми се случиха неща, които ме накараха да се замисля за едно от тези големи клишета, че човек не трябва да съди, че никога не знаеш какво е да си на мястото на другия. Сега по-спокойно гледам на света. Знам, че всеки има и хубави, и лоши страни. Но все още има и случаи, в които веднага мога да кача градуса от 0 до 180.

Лошите моменти ли ни преобръщат представите по-често?

За съжаление, по-скоро да. Не че и добрите не ни. Човек, когато обича, си дава сметка, че много неща нямат никакто значение, че някои дребни неща от ежедневието наистина са бели кахъри. Да, и любовта променя, но по-често са лошите моменти. Преживяваш, преживяваш и нещо в теб се променя.

Любовта ли те спаси?

Спаси ме, да. Преди това усещах как за някои неща разсъждавам много на дребно, все мислех какво ще кажат хората, какво мислят и в един момент осъзнах, че никой толкова не си мисли за мен и че ако някой говори за някого, си е за негова сметка. Преди го преживявах, ставаше ми мъчно.

Представи си, ако имаме щастието да поживеем още 40 години, като се обърнем назад, ще съжаляваме, че сме се вълнували от това.

В най-хубавите си години май много се тормозим за глупости и излишности.

И колкото по-рано си дадеш сметка за това, толкова по-добре. Защото имам приятели, на които откровено не им пука, и си казвам, че трябва да взема пример от тях. Далеч по-важно е да се замислиш с какво можеш да си полезен на хората около теб. Дали ще е с това, което правиш, или с това, което си. Да помагаш повече, да ги обичаш хората, защото те от това имат нужда. Имаше един филм, в който се казваше, че като сочиш някого, всъщност другите три пръста са насочени към теб.

Любовта настина ли се случи, когато най-малко очакваше?

Да.

Пак клише.

Клишета са тези неща, защото са толкова повтаряни във времето. В един момент си казваш „е, чак пък толкова“, но като ти се случи на теб, осъзнаваш, че има защо да е клише. Да, така те намира, неподготвен. И мен така.

По-търпелива, по-спокойна, а по-пораснала чувстваш ли се?

Не особено. Но внимавам как общувам с хората, как ги оценявам. Виждам, че понякога