Лица

„Тихо наследство“: Таня Димитрова и Петя Накова за трудностите, каузите и щастливия край

Филмът, който променя животи

„Тихо наследство“: Таня Димитрова и Петя Накова за трудностите, каузите и щастливия край

Семейството на Тяна с Петя Накова и Катя Тричкова

Снимка: Мира Дерменджиева

Двете се познават още от училище, приятелки са, мечтаят за различни неща и си ги сбъдват. Преди няколко години обаче застават от двете страни на една и съща камера. Таня Димитрова, която всички познават като жестомимичен преводач, влиза в главната роля на документален филм, и Петя Накова, режисьорката, която иска да проследи работата й като рехабилитатор в нейния център „Яника“ и прогреса на няколко глухи деца с кохлеарен имплант, защото след година-две (няколко години) работа с тях, те имат шанс за живот с повече възможности. По време на снимките обаче Петя е диагностицирана с рак на гърдата, но въпреки това не спира да работи по филма. Не спира и когато малко след това Таня също чува диагнозата рак. Някак от само себе си фокусът се измества, но заради каузата зад филма нито едната, нито другата се отказват, а „Тихо наследство“ вече е факт. Български документален филм, копродукция на "Контраст Филмс" и HBO Европа, който ще се гледа едновременно в 23 европейски държави и вече направи своята премиера в HBO GO. И не, този филм не е драматичен, въпреки че ще ви разплаче.

Този филм показва колко много сила може да притежава едно младо момиче, което трябва поеме огромна отговорност на раменете си, колко надежда може да носи една майка, която се изправя пред най-тежката диагноза, и колко вяра може да събере в шепите си едно семейство, което освен един друг, трябва да съхрани и своето „тихо наследство“, което е повече от кауза, то е животът в най-чистата му форма. За трудните моменти, за сбъдването на мечтите и всички онези детски смехове, които огласяват „Яника“, си говорим днес с Таня и Петя. Две момичета от двете различни страни на камерата, но заедно извън коловозите на собствените си пътища, които винаги ще гледат в една и съща посока.

Вие се познавате от ученическите си години. В кой момент се появи идеята за създаването на „Тихо наследство“, защото знам, че в началото замисълът е бил малко по-различен и в последствие фокусът леко се измества?

Петя: Появи се, когато видях първите резултати от работата на Таня. Когато тя започна да работи с първите си деца, я посещавах от време на време и когато видях откъде тръгнаха тези деца и как започнаха да казват думички, без преди това да са можели да кажат дори звук. Така се появи идеята – не само да се покаже как децата проговарят, но и работата на един човек, който се е посветил на това. У нас държавата не бездейства, но и не прави достатъчно. Има ресурсни центрове, но учителите в тях не могат да посветят толкова време, колкото е необходимо, за прогреса на едно дете.

Филмът е доста личен. Предимство ли беше това, че сте приятелки? Таня, ти би ли допуснала някой друг толкова близо до личния си свят?

Таня: За първоначалната идея да проследим в няколко години развитието на няколко глухи деца, може би да, защото фокусът са децата, не съм аз. Но когато животът ни изхвърли – първо Петя, после мен, извън обичайния коловоз, към един много преломен момент, аз не съм чудила толкова дълго време, но да, ако не беше Петя, толкова близко не бих пуснала никой друг. Те наистина съумяха да потънат в ежедневието ни. Има моменти и кадри, които сега като гледам, се чудя дори кога са снимани. Аз не помня, че дори ми се е случвало, защото има моменти, които паметта ми е изтрила, за да се съхраня вероятно. Но имахме и такъв момент, в който въпросът беше: „Ние заминаваме, вие как ще продължите?“, но ни се струваше най-неважния. Мислех, че всичко ще загубим. Не че го вярвах, но една много далечна мисъл вървеше, въпреки че исках само да се върна, без значение какво ще заваря. Толкова много си заобичваш живота и всичко в него... Но ако не беше близък човек, едва ли бих се съгласила.

Кой беше най-трудният момент и за двете от целия процес по създаването на филма?

Таня: На Петя със сигурност й е коствало много, защото имаше един момент, в който тя се връщаше от терапия и трябваше да снима. Химията не е най-приятният коктейл, който ти вливат в тялото. Мислех си вчера, връщайки се назад, че когато й съобщиха година преди на мен, че има рак, бях по-уплашена, отколкото, когато разбрах за себе си. Защото когато кажат на някой близък човек толкова страшно нещо, ти осъзнаваш, че можеш да го загубиш и е по-страшно.

Когато си ти, първо се отчайваш, шашкаш се, ревеш, тръшкаш се, но после се мобилизираш и караш в някаква посока.

Петя: Не знам дали трябва много да засягаме темата за рака, но ние имаме какво да разкажем. Когато на Таня й съобщиха, на мен ми беше много тежко, но нито за миг не съм се съмнявала , че ще се оправи и че ще се намери правилното лечение, че всичко ще мине добре, колкото и зле да изглеждат нещата. Може би защото аз го минах и бях осъзнала, че от това не всички умират. И точно Таня знаех, че ще го мине.

Имало е момент, в който е било вероятно да се откажете напълно.

Петя: Имаше объркване, имаше „А сега какво да правим?“, но мисъл да не го довършим, нямаше и не заради самия филм, а заради каузата, която стои зад него. И заради децата аз усещах, че накъдето и да завие филма, той трябва да види бял свят.

А той носи повече надежда, отколкото някакъв краен драматизъм.

Петя: Надявам се да е така за повечето хора, макар че в процеса на работа хора, които го гледаха, казаха, че много ги натъжава, но според мен това са хора, които не са имали сериозни трудности в живота, и само мисълта, че някаква трудност ще им се случи, ги стресира. Но рано или късно на всеки се случват някакви трудности, независимо дали са свързани със здраве, или с нещо друго.

Таня, на вас как ви се промени живота след връщането от САЩ?

Таня: Промени се във всички случаи лично за мен. Мисля си, че съм забавила темпото, макар че напоследък са ми доста дълги работните дни с превеждането на новините в 23 часа в телевизията. Е, явно не съм го намалила, но започнах да делегирам малко повече задачи и работа на хората около мен. Може да е изтъркано и използвано като израз, но наистина оценявам повече тези мъничките ежедневните неща, които могат да те усмихнат, добих още повече оптимизъм, защото аз като цяло съм оптимистичен човек, дори малко неразумно оптимистичен. Но пък за да се впуснеш в такива неща като центъра, който създадохме, трябва да си леко луд, за да го направиш. Иначе не става.

Но във всички случаи повече ценя хората около себе си, живота си и всичко, което се случва в него.

Стана ли семейството ви по-сплотено след трудностите, през които преминахте заедно?

Таня: Имахме своите моменти на криза, на трудности, защото, както аз не съм най-идеалния човек на света и минах през всички фази, които минава някой, когато види живота какви карти му е раздал и какво му се е паднало. Със сигурност съм била ужасна на моменти – мрънкаща, недоволна, истерична, на хапчета. На никой не му се отива на смъртна присъда. Но след целия катарзис, след всичко, което преживяхме, имам самочувствието и смея да твърдя, че ние като цяло сме доста сплотено семейство. Но ми се струва, че станахме още ценящи се и обичащи се. Пък и така се подредиха неща, че Кати, ако се е колебаела дали иска да стане логопед и да работи в „Яника“, защото тя беше записала логопедия, когато ние заминахме, се наложи да се потопи веднага в практиката. Може би това ни събра още повече около общата ни кауза – да случваме едни малки чудеса в живота на глухите усмихнати дечица.

Има още...


Как се стигна до създаването на „Яника“ и как се промениха във времето нещата около центъра?

Таня: Веднага след завършването си на специалността в Софийския университет – Слухово-речеви рехабилитатор (човек, който работи с глухи хора, най-вече в детска възраст) може би около десетина години се лутах. В общността бях по-популярна като жестов преводач, поради факта, че той е мой майчин език и междувременно бях взела документ за преводач. През цялото време обаче рехабилитацията и това да се намеся в живота на глухите хора като човек, който ще направи израстването и свързването на глухото дете с големия чуващ свят, беше нещото, което след като бях изучила, исках да приложа. Не намерих себе си в нито една структура по онова време. Не можах да направя компромис с принципите си. Не ми харесваше рамката и шаблона, въпреки че е много комфортно да работиш – отиваш, връщаш се, дърпаш шалтера, всичко забравяш. Но не случваш промени, не оставяш следи. Може би правиш нещо, но за мен не беше достатъчно. Преди да направя „Яника“, имам два фалирали кабинета, много бързо и безславно. След това се отдаде чисто житейска възможност, защото едно такова нещо не е като да направиш малко магазинче за нещо, което се купува от почти всички. Изисква много повече финансиране, повече усилия и знания.

Петя: Резултатът при децата идва бавно. Работи се с години. Не е за един месец и готово.

Таня: И то да се научат да говорят с кохлеарен имплант, при който ние разчитаме на някаква технология. Не всички деца са с кохлеарни импланти, това вече е избор на техните родители. Но когато се отдаде тази възможност, аз да разчитам на семейно финансиране и подпомагане и да вложа всичко, което в един момент придобих, в реализирането на една мечта, аз да определям правилата, просто го направих. В началото започнахме с три деца и аз бях сама. Никога не съм си представяла, че ще се разраснем в екип, че ще има нужда да поканя и други хора. Започнах изключително неподготвена по смисъла на това, че не знаех с какво се захващам, не знаех какво ме чака. Това, което ме чакаше, са дълги дни, работни предизвикателства, финансови несгоди, но днес мисля, че имаме изграден екип и над 100 деца, които наричаме наши си. Определено харесвам резултата.

Петя: Аз съм свидетел на благодарността на родители на деца, които вече са минали през „Яника“. Тази топлота към вас като терапевти, тя е страшно очевидна отстрани и съм виждала как това ви мотивира.

Таня: Да, това много ни вдига. По Коледа дойде едно момче с кохлеарен имплант, което живееше във Велинград. Имплантът беше поставен на по-късна възраст и той трудно свикна с него. Вече е 20-годишен, дойде с майка си да ни види и каза, че минава покрай София, че живее в Лондон, че се е записал да учи, беше много щастлив. Каза, че когато се е прибрал в България, близките са му дали някакви пари за Коледа, щастливи да го видят, защото не са го виждали цяла година и сега е събрал един плик и иска да помогне на децата в „Яника“. Това е толкова затрогващо. Защото едно дете, за което и двамата сме положили неимоверни усилия да извлече звук, сега седи, горд студент в Англия, и иска да направи нещо добро като жест.

Това са нещата, заради които всеки път си струва, като сме паднали, да се изправим и да продължим.

По-малката ти дъщеря ще тръгне ли и тя по-този път? За Кати е ясно.

Таня: По-малката ми дъщеря извървя интересен неин си път. Нашето заминаваме много й помогна да израсне и да разцъфне. Ние почти не я познахме, когато се прибрахме. Бяха й се случили толкова сложни житейски неща. Изключително сме щастливи. Тя казва, че не е нейното да бъде логопед и тъй като тази година ще бъде абитуриент, се е насочила да учи реклама, защото смята, че на „Яника“ рекламата й куца и трябва да се подобри (смее се). Т.е. не е в ядрото, по периферията е, но пак е тук. Другата й цел е, когато стане добър рекламист, да ни купи по-голямо пространство. И двете ми деца израснаха много покрай всичко, което се случи, въвлечени са в центъра и може би защото са момичета, много горят в цялата тази кауза.

Петя, какво беше за теб едновременно да бъдеш зад камерата и да снимаш момичетата в тези трудни моменти, в които си искала да им помогнеш като близък човек до семейството?

Петя: Един ден снимах, а на следващия ден отивах без камера и им помагах. Но беше трудно, защото докато снимах, чувствах родителска отговорност към тях и се притеснявах. Ние просто бяхме група приятели и всеки им помагаше, както може. В същото време не искахме да им се натрапваме, защото бяха достатъчно големи и не искахме да ги обидим, че са неспособни да се справят сами. Беше постоянно ходене по някакви граници кое докъде и как.

Каква е твоята мотивация да се занимаваш с документално кино?

Петя: От дете исках да се занимавам с кино, но след това учих друго. Не се чувствах добре с това, което правех и си казах, че ако сега не си последвам желанията, няма да има за кога. Така станах студент по режисура и по време на обучението в курса по документално кино осъзнах какво е то, много ми хареса и разбрах, че това е моето кино. Категорично ми харесва да правя документално кино, а не игрално и всеки път като има София Филм Фест, аз ходя на документалната програма и всеки път изпитвам такова удоволствие от филмите, които са подбрани там. Хубаво е, че има и голям избор за гледане на документални филми на стрийминг.

„Тихо наследство“ е част от програмата на фестивала тази година . Какво е усещането да знаеш, че твой филм ще участва?

Петя: Като бях студент, още в първи курс си казах, че трябва да имам филм поне в късометражната програма на СФФ, където реално е шансът за студентите. Ето че години след това пълнометражният ми документален „Тихо наследство“ е част от СФФ и съм много щастлива, защото това е един много добър световно признат фестивал. В професионалните среди има значение на колко и на какви фестивали е бил един филм.

Освен това филмът ще бъде показан в 23 страни.

Петя: Не сме си го помисляли, докато правехме филма.

На финала какво послание ви се иска да остане у хората след финалните кадри?

Таня: Това, което ми се иска да направи, дори да звучи шаблонно, е да даде вяра и надежда на хората, защото сякаш се обезверихме. Трябва да се усмихваме повече на живота, за да може и той да ни се усмихне. Това ми се иска – от гледа точка на това, което се случи с моето семейство и се наложи да преживеем. От гледа точка на децата в центъра – първоначалният замисъл, ужасно много ми се иска хората да видят децата, да видят колко много си заслужава да се подкрепят такива каузи. Иска ми се да видят в тези 23 държави, че дори и в малка бедна България, по нищо не отстъпваме като специалисти. Това е във всички области, но и в тази, защото ние показваме това лице, че в тези деца си заслужава да се инвестира, за да може после те да бъдат наравно с всички останали. Малко им трябва, но навреме.

Иска ми се, ако може да докосне хората и да ги мотивира да помагат, да подават ръка, защото ние това правим непрекъснато и Петя много помага в това отношение, за да можем да го направим по-достъпно.

Петя: За мен посланието на героите на филма като личности е силата. За мен те излъчват една сила да се справяш със ситуацията и да я променяш към по-добро, и то не само за себе си, а и за хората около теб. В другия план ми се иска този филм да не е просто житейска история, а една камбанка към хората, които реално могат да помогнат на рехабилитаторите да продължат да работят и повече деца да имат прогрес. Особено сега по време на пандемията положението стана още по-лошо, особено финансовото положение на семействата на тези деца и на терапевтите, които работят с тях. Така че има нужда от помощ.

„Тихо наследство“ е наличен за гледане и с избор на български субтитри, както и всички останали български филми в съвременната селекцията с 28 заглавия в HBO GO. Документалистиката в HBO е силно застъпена с отдела секция с над 280 филми и поредици за гледане на стрийминг.

 

5 нови биографични документални филма, които трябва да гледате