Лица

Спомен за Рони и Сентиментъл Суингърс

В навечерието на премиерата на филма на Андре Шандел Life is an enternal swing и големия концерт на Sentimental Swingers и Big Brazz Band се срещнахме с три момичета, които ни разказаха какво е да работиш с ентусиазъм, но и с ум, и да разчиташ на верните хора.

Спомен за Рони и Сентиментъл Суингърс

Снимки: Mamuri Photography за Момичетата от града

Интервюто първо е публикувано на 16 ноември 2015 г.

***

В навечерието на 18 ноември, когато е премиерата на филма на Андре Шандел Life is an enternal swing и големия концерт на Sentimental Swingers и Big Band Brazz Association, се срещнахме с три момичета, които ни разказаха какво е да работиш с ентусиазъм, но и с ум, и да разчиташ на верните хора.

С какви чувства очаквате 18 ноември?

Вера: На 18 ноември е премиерата на нашия филм “Life Is An Eternal Swing” и нашият голям концерт. Тъй като съм продуцент на филма и организатор на концерта, аз лично очаквам 18 ноември да дойде, за да приключи цялата тази организация. Тя заема пространство в мозъка ми, в цялото ми тяло, в душата, мислите ми са насочени натам, просто живея с това събитие. Защото, както каза една прекрасна дама от НДК, Кунка Митова, няма смисъл да чакаш спонсори и приятели. Напъни се и си напълни залата, защото ако не я напълниш, ти ще си виновна.
Та аз не знам тази зала как ще напълни и дали ще се напълни, но знам, че вибрирам цялата в това събитие...

Деси: С трепет и нетърпение. За нас концертът ще е различен, той всеки концерт е различен, но това че ще бъдем с биг бенд, мен лично много ме вълнува. Това ще ни се случи за пръв път.

Рони: С вълнение и нетърпение. Понеже се занимаваме и с организацията, като най-голямата и тежка част е на плещите на Верчето, си имаме притеснения разни.

А филма с какви чувства очаквате?

Деси: Филма го гледах вече веднъж. Ами много е личен за мен, имам някои притеснения, защото това са моите лични спомени, това е моят живот, който споделям с много хора...

Рони: За филма не искам да мисля, искам да се дистанцирам, да не мисля, че там ме има с някои много лични неща. Мен споделянето на личните неща не ме плащи, аз отдавна го правя, но за първи път е така директно. Защото пеенето на сцена е раздаване, един стриптийз, но това все пак сега е нова форма.

От колко време работите по този филм?

Вера: Идеята за филма дойде, когато бяхме в Кан, по покана на Националния филмов център и продуцентите на филма „Островът“. Тъй като от 20 години не беше имало представяне на български филм на фестивала в Кан (а тогава имаше два – „Островът“ и „Аве“), те решиха да направят българско парти на Кроазет и ни поканиха заедно с момчетата от Секстета /"Михаил Йосифов Секстет" - бел.ред./. Оказа се, че е без хонорари, че не сме добре настанени, че се наложи да спим едната вечер по земята и изобщо, както Кан е лъскав и богат, ние точно като българчета... Беше смешно и изглеждахме смешно. Андре тогава беше с нас, мъжът ми (Андре Шандел, сценарист и режисьор, бел. ред.), който тогава ни опозна всички заедно. Така или иначе, у него беше вече назряло желанието за разкаже за България, тъй като той от 10 години живее тук и каза: “Искам да дам нещо на тази страна, искам да я представя по друг начин на света.” Чрез нас.

Кога се случи това?

Вера: През 2011 г., значи можеш да си представиш колко време ни отне.

Преди време ти ми каза, че този филм е за тези, които са избрали да останат в България. Не е ли ненормално да се питаме защо сме останали?

Вера: За мен решението на тези, които останаха тук и на тези, които решиха да заминат, е еднакво стойностно. Тези, които заминаха, са го направили, за да живеят по-добре, и аз съм сигурна, че това по някакъв начин допринася за развитието на човечеството, което всъщност е по-важното. На тях, мисля, им е по-лесно. Защото ако имаш идея как да направиш нещо, пътят е ясен. Тук ти трябва и още нещо. Трябва ти търпение и много вяра като че ли. Мен може би това ми привлича тук. И ако обърнеш гледната точка, ако видиш, че това, което правиш, допринася за нещо друго, изведнъж нещата започва да се случват.

Деси: Аз лично нямам такава дилема. Аз съм много щастлива, че съм тук и сега и нямам никакви съжаления. Чудила съм се един-два пъти в такива, по-кризисни ситуации, в които вече ти идва дотук и си казваш – е, не, то вече не се издържа. Но то така или иначе е въпрос на нагласа.

А защо ни е трудно на нас – защото сме особени като хора, или защото просто не искаме да променяме стари навици?

Вера: Дали защото сме преживели много промени, дали защото има нещо друго от невидимия свят, което не мога да обясня... Има една особена топлина у българина, и това ни движи. Тук е много по-лесно да постигнеш нещо, но не по правилата на икономиката, която навсякъде по света е доста меркантилна. Тук ако приоритетите ти са различни – ако решиш да се чувстваш добре от това, което правиш и да го вършиш със страст, то ти се получава. Не съм сигурна, че това може да ти се случи днес в Европа.

И сега ли е така?

Вира: Ами да, всички хора, които познаваме, по един или друг начин помагат да се случи този концерт и да напълним тази зала. Ако ние правим нещата по един нестандартен начин, те се получават. Ето, самото съществуване на Сентиментъл Суингърс е такова. То не е меркантилно. Ако преди няколко години бях отишла при някои хора и им бях казала “аз сега ще си зарежа добре платената работа, ще почна група с още две момичета и ще пеем с музиканти”, никой нямаше да ме подкрепи и групата сега нямаше да съществува. Ето заради това може би избрах да живея в България. На мен просто ми е много интересно тук.

И никога не сте съжалявали?

Вера: Не, никога не съм съжалявала. Но винаги имаме избор – така трябва да живеем, без страх.

Деси: Ако бях направила друг избор, то пък тук нямаше да ми се случи (сочи към дъщеря си). Не, не съжалявам изобщо.

Как се намерихте с момичетата?

Вера: Аз Деси я познавам отдавна, покрай брат ми, който беше в музикантските среди. После покрай нея се запознах с Рони, както често става в София. И после станаха нещата, понеже аз много исках да пея

Ти пяла ли си някога преди това?

Вера: Да, в детска вокална група “Сребърни звънчета”. После заминахме със семейството ми за Алжир и оттогава пеех само в банята. Когато се запознах с Андре, той разбра за тази моя страст и един път, когато снимаше филм за Нюрнбергския процес, ми предложи да поема ролята на певицата в хотела. Той ми даде пълна свобода да направя песента, както реша. Аз почнах да ходя при Рони да репетираме. Когато отидохме да запишем, Рони ме запозна с Мишо Йосифов, който да аранжира песента. Той сигурно тогава ме е гледал малко особено – “русата жена на режисьора”, нали си представяш? Той каза “ще поканим музикантите на Ангел Заберски”, та и те така ме гледаха. Но те са много “про”, нормално. Обаче тогава записът стана от първи път.

Започнаха ли да те гледат по друг начин тогава?

Вера: Категорично! И тогава Мишо каза: “Ето я третата! Да пеете Андрюс Систърс заедно с Рони и Деси.”

Значи Мишо е човекът, който реално ви е събрал?

Вера: Да, той е човекът. Той е много важен за нас. Ние все пак сме три жени, важно е да има един мъж, който да ни уравновеси. Той освен това аранжира музиката, съветва ни. Понеже е много талантлив, всички неща му се случват с лекота. Имаме чудесна енергия помежду си – аз го вдигам, той ме сваля на земята.

А за концерта притеснявате ли се? За пеенето с за първи път с биг бенд?

Рони: Ами просто пред повече мъже ще се разголваме, тоест ще има повече мъже зад гърба ни (смее се).

Кой в крайна сметка ви помага за концерта и премиерата на филма?

Вера: Освен нас, още две момичета трябва да спомена – това са Елисавета Петрушева и Патрисия Кутюр-Гюрковска, които ей така, от сърце ни помагат. Също Ради и Калина, от нашата пиар агенция, групата на “Капитал”, които ни подкрепиха с банери, на които щяхме да сложим спонсорите, ако имаше такива (смее се).

Какво ще правите по-нататък с филма?

Вера: Ще го пускаме на международни фестивали, а и в България ще почне да се излъчва. Не знам кой ще го разпространява, но ако не се намери, ще си го разпространяваме и сами. Аз толкова неща се научих да правя, че...

За другите ви проекти нещо да ни кажете?

Рони: С Насекомикс ще имаме голям концерт на 20 ноември в зала ДНК в НДК, което ще бъде пак представяне на новия албум „Великани и джуджета“, защото премиерата пред юли беше на място, което побираше много малко хора. Също така започваме да разпространяваме албумите си – и на Сентиментъл Суингърс, и на Насекомикс, през Колибри и техните книжарници.

Добре, аз точно това искам да ви питам: заобиколени сме с хора, особено в нашите среди, които са пълни с идеи. Каква е разликата между тези хора, които си остават с идеите и тези, които все пак осъществяват една малка част от тях?

Вера: О, колко приятен въпрос! Аз това съм научила от счетоводството и финансите - нещата трябва да са първо възможни. Нещата трябва да може да се осъществят. Трябва ти и сърце, и ум. Ентусиазмът е много важен, но трябва да можеш да стъпиш все пак на земята. Важното е да започнеш. Да направиш първите стъпки. Ти си този, който трябва да си осъществи идеята, няма нужда да споделяш с десетки хора, които да ти ръкопляскат, защото така и ще си останеш. И без много амбиция, без много ламтеж. Накрая – да се обградиш с хора, на които вярваш и на които да можеш да разчиташ.