Лица

Слав & Хубен: “Oпаковката е култ, за сметка на съдържанието”

Когато талантът няма граници

Със Слав Анастасов и Хубен Хубенов се познаваме от години, а пътищата ни са се пресичали и официално работно, и неофициално из софийските потайности. Те са онова ярко креативно присъствие на модната сцена в България, което дава повече от глътка свеж въздух както на страниците на най-известните списания, така и посредством тяхното онлайн пространство 12 Magazine и редица кампании и специални проекти. Срещаме се в дома им, който често се преобразява и в студио, в което са се родили не една и две страхотни фотосесии, а там ни посрещна тяхното куче Роко. Истинско удоволствие е да се говори с тези две талантливи момчета, които говорят открито за модата в българската реалност, за тяхната собствена мисия да дават отпор на празната култура, за алтернативата, която трябва да има новото поколение, и защо все още е важно да се говори за проблемите на ЛГТБ+ общността. Слав и Хубен отвъд етикетите... с онзи глас, който ни се иска да чуваме повече.

Слав, с теб се познаваме от времето, когато активно работеше като гримьор, с Хубен пък се запознах покрай работата му като стилист. Но през годините при вас нещата много се развиха и официално се обявихте като креативно дуо. Когато се занимаваш с някакъв вид творческа професия, това естествено продължение ли е на пътя, по който вървите?

Хубен: Да, за нас е естествено, защото ние сме от хората, които обичаме постоянно да учим нещо ново, да се развиваме, да се случва прогрес. Беше въпрос на време. От 2012-а правим 12 Magazine.

Слав: През 2011-а започнахме с Gia.

Хубен: Откакто се познаваме със Слав, винаги е имало странични неща – къде за хоби, къде за удоволствие. Естествено продължение е, но новото тук е, че в края на 2019-а ни стигна смелост да се заявим като творческо дуо. Хората от бизнеса винаги са ни знаели като гримьора Слав и стилиста Хубен, които правят и еди-какво си. Ние решихме да поизчистим нещата. Но знаеш, че пазарът тук не е особено интересен и ако сами не си го направим интересно, няма кой.

Слав: Ако е естествено, не е естественото общоприето. Аз страдам от това слагане на етикети, защото както има гримьори, които са гримьори цял живот, то аз съм минал целия кредит на една модна сесия. Въпреки че гримът ми е отворил врата към този моден свят, за себе си винаги съм знаел, че това няма да е краят, а отваряне на поредната врата. През годините реших да не заявявам шумно, че не са ми само това интересите, защото се оказа блъскане в стена. На човешкия род му е лесно да има етикет, защото в целия хаос хората не са виновни, че не могат да разберат, че някой има по-широки интереси. Винаги съм гледал на момента, в който се срещнахме с Хубен, че това е истинското влизане в нещата, които съм искал да знам, да правя и да уча.

Сега се заявихме като фотографско и арт дирекшън дуо, но всичко е било една подготовка за този момент. Поне в моите очи.

Още първата година създадохме нашия първи проект – Gia, и се упражнявахме да правим списание. Можеш да си представиш само в този процес на колко неща сме се научили – правиш рисърч, образоваш се, разбираш много други неща – извън тясната специфика да си стилист или да си гримьор. Благодарен съм, че след като продължихме с 12 Magazine, успях да си изградя моето стилистично портфолио, следващата стъпка след коса и грим. И ако започнем от моделинг, букерство, коса, грим, следващото беше да правя стайлинг. Всичко съм го приемал като един университет, защото, след като започнахме и да сме издатели, бях спокоен, че съм отметнал и това със стайлинга. Започнахме да правим по-мащабни проекти като арт директори, криейтив, като продуценти и всяко нещо ни е key study. Винаги съм го приемал по този начин. Искам да знам всичко в подробности, нямам рационално обяснение за това, но искам този свят, в който съм се влюбил като дете, да го разчопля. Това е истинското образование на един арт директор – залепващият елемент, човекът, който да вклинява толкова професии.

Сега се чувствам комфортно да го правя и съм стъпил сериозно на краката си. Имам смелост да го заявя, защото мога да проходя на всеки един работата и да я върша лично, ако се наложи. Това ми дава спокойствие, че се държа професионално с екипа си, че имам общ поглед над нещата, че мога да вляза в на всеки обувките, което за мен е изключително важно за такава позиция. Професия, която в България, за съжаление, нито има къде да я учиш, нито е популярна. Много малко списания са си позволявали да се заинатят (както EVA или "Егоист") да се говори за истинските позиции на хората в един екип. В България, както знаеш, стилистът си е арт директор заедно с фотографа. През годините разбрах лукса да се правим, че не сме в България, и исках да науча тези стъпки все едно не сме тук. Защото няма къде да го научиш, освен на живо, така че – аз съм приел тези над 10 години с Хубен като един голям университет с много предмети и сега ни е спокойно да кажем: ето ние можем и да снимаме.

Кога дойде реално моментът със снимането?

Хубен: Това винаги е стояло на заден план. Още в началото на запознанството ни, в първата ни квартира, си правихме експерименти с една сапунерка, т.е. винаги го е имало под някаква форма.

Слав: И под псевдоним го е имало в 12 Magazine много пъти, когато се е налагало да спасяваме положението.

Хубен: Но в края на 2019-а се осмелихме да подходим по-сериозно към това и то стана пак инцидентно покрай календара на Георги Петков с един едиториъл с момчетата, който нямаше кой да го снима, а беше букнато всичко.

Слав: Диляна (бел. ред. – фотографът Диляна Флорентин) се разболя, а момчетата имаха обещан едиториъл извън снимките за календара, бяха международни модели. И изведнъж в деня, в който се събудихме и трябваше да правим само стайлинг, се оказа, че ще снимаме фотосесия.

Хубен: Казахме си: „Имаме камера, имаме светлина в студиото, дай да видим какво ще стане.“

Слав: И стана страхотно, между другото.

Хубен: Наистина стана яка фотосесия и това ни даде смелост да ръчкаме още малко в тази посока. Започнахме да правим едиториъли и някак естествено се получи.

Слав: Супер случайно стана, че първата ни корица беше за Elle, януарският брой за 2020-а с Таня Илиева. Не че е случайно, защото тези години работа са водили до този момент, и е малко кокетничене от моя страна, но ако трябва да отговоря честно – всички основни проекти, които са се случвали (ако човек ни разгледа Инстаграм профила) са или плод на случайност, или нещо, което е дошло до нас и от нас се е искало да кажем „да“ или „не“.

Хубен: Хем на практика сега започваме да снимаме, хем сме в този процес от десетилетия. Хем се приемаме като аматьори, хем картинката изглежда добре и хората я възприемат като професионална.

Слав: То е един особен път, защото знаем, че пътят на всеки фотограф е много различен – различна възраст, различна мотивация. Но точно такава случка не познаваме. Все едно влязохме през някаква врата, която ни извежда на сцената, най-странната врата, защото е през 20 етажа, коридори, стълби, отклонения. Такова влизане във фотографската професия на тази сцена, бидейки всичко останало в екипа, който трябва да се ръководи, е много особено, но и голямо удоволствие. Огромен лукс е да можеш да сведеш екипа си до ние двамата и модел. Това е магия. Невинаги се получава, защото и ние сме хора, и аз невинаги мога да правя и грима, и косата, и стайлинга...

Хубен: Да, има го момента, в който работиш с екип, в който стилиста знае какво му говориш, а той, като ти говори, знае, че ще го разбереш. Получава се една друга химия.

Слав: Всеки гримьор може да изменти стилиста и арт директора си в някакъв момент, като каже, че нещо е невъзможно, може просто да го мързи в този момент. Има дни, в които нямаш ентусиазъм, имаш лош ден, но винаги съм давал за пример, че са малко хората, с които съм работил, на които нищо не мога да кажа. Единият от тях е стилистът Добромир Киряков, който знам, че ако реши, може да направи перфектната очна линия. Единственият човек, който ми виси на главата и ми казва точно как иска да го направя, е той и аз не мога да кажа „гък“. Чужди фотографи също ми се е случвало да имат претенции за грима до последно.

След това си казах: „Да, това е жестоко. Ти да можеш да ръководиш екипа в обема на възможностите му и да измислиш криейтива така, че да е възможен, и всеки по веригата, като си получи муудборда и снимката, не може да каже нищо, защото вече знаеш, че е възможно да се случи. Т.е. не предлагаш неизпълними фантазии, за да накараш някого да изглежда некадърен. Практически подхождаме към нещата така, че всичко да е много лесно. Това е другият лукс. Затова и с интимните сесии, в които сме само ние, свършихме, защото са изтощаващи.

Хубен: Но има моменти, в които това е най-подходящият вариант. Зависи...

Слав: Напоследък все повече си отваряме мащаба за екип и е интересно да събираш групичка по интереси, защото е важно при всяка продукция да се чувства този flow – да сте на една страница с еднакъв манталитет, еднакъв вкус и така никой с никого няма конфронтации. Готино е да го режисираш така, че всички да са окей.

А имате ли лукса да отказвате проекти?

Слав: На всички им е ясно, че нашият Инстаграм не е пълен с нещата, които ни плащат сметките. Имиджовата част е за пред хората. Въпреки това имаме и комерсиални неща там, за които си заставаме с името. При творците това е най-важното в крайна сметка. Сложиш ли си един път името, това е твоя работа. Но все повече си избираме. Работим за комерсиални клиенти като арт директори, защото аз вече съм възрастен да вися на снимки като гримьор, Хубен пък като стилист.

Хубен: Аз бих казал, че в последните 2 – 3 години все по-упорито се учим да казваме „не“. Понякога приемаш компромисни неща, но стигнахме до момента, в който знаем кои са нещата, които не са нашите и не можем да направим – компромисни клиенти, компромисни хора, които трябва да се заснемат. Все по-често се случва да кажем: „Не, ние не сме вашите хора.“ За щастие, все по-рядко има такива запитвания, защото е все по-ясно кои сме ние, какво правим, какъв ни е вкусът, каква естетика и ценностна система гоним.

Слав: Откакто се заявихме като фотографи, е много по-сложно. Като арт дирекшън и стайлинг по-уютно можеш да се скриеш в нещо, което е компромисно, защото плащаме сметки, но откакто сме фотографи, е по-трудно. Казахме за първи път „не“ скоро, преди две седмици. Категорично „Не!“.

Има още...


Хубен: В нашата професия го има и този еготрип, че когато те поискат, ти е хубаво – означава, че някой оценява труда ти и евентуално ще ти даде пари. Тогава се появява тънкият момент, в който да не го направиш заради егото си, а да успееш да прецениш за себе си дали си струва и да кажеш „не“.

Слав: Когато прекрачиш една граница на собствения си вкус чисто естетически – дали като избор на локация, модели, облекла, има един критичен праг. Ако преглътнеш две от три, не можеш и трите да преглътнеш. В един момент е адреналин да направиш такова нещо, защото е "страх лозе пази". За много хора фрийлансър звучи като безметежна свобода, но може да бъде огромен стрес, защото никога не знаеш докъде си с парите. Като ти видят името в списание, хората си казват: „Ооо, лайфстайлът е до небесата“, обаче истината е, че и клиентите много дерибействат понякога, възползват се от това. Затова реших, че заради едните пари не искам да ме е срам от нещо. Винаги е лесно да вземеш решение. Ако си вдигнеш мащаба и си представиш кой си ти, а някой робот разбърка твоето творчество и те представи пред света с него, и си кажеш: „Това не съм аз“, значи няма да го направиш.

Хубен: Хем това е визуален продукт, който има живот 24 часа, хем в същото време той остава завинаги.

Много хора наистина не си дават сметка в България колко е трудно да се занимаваш с мода и колко е трудно да се създават такива неща, защото тук няма шоуруми на големи брандове (с изключение на H&M), откъдето можеш да взимаш спокойно дрехи, а с магазините се работи все по-трудно.

Слав: Има лека ирония, но ако не се смеем, трябва много да плачем, защото в България няма никакъв пазар, никакъв бизнес. Бизнес средата е на дъното по принцип, дори не говоря за мода. В най-добрия случай сме "луксозната ишлимарница" на Европа. Ние сме зависими от вносителите на дрехи и както се шегувам вътрешно-ведомствено – стайлингът не го правят стилистите, а често консултантите в магазина. Нещата са много по-дребнави, отколкото изглеждат, изисква се голям инат и с годините сме се научили да можем и с 2, и с 200. Трудно е да израснеш в тези професии в България, креативните, особено за тези, за които ти трябва материал, а тук го нямаш. В същото време гониш картинка, която да се конкурира с Vouge, и се изисква такова въображение, че в даден момент се смея, че ако изляза на международна сцена и отида в Париж и мога да разполагам с шоуруми, сигурно ще има шок от това “а сега какво правим, като имам всичко“. Но това развива и голямо въображение.

Не знам колко е плюс и колко е минус, но това ни е реалността. Тунелът все повече се затваря и не знам докъде ще стигнем.

Хубен: Генерално на нашия пазар има един друг проблем – това е липсата на култура. Потребителят тук в общия случай е чалгар, извън само музикалния вкус, и проблемът е, ако си човек, който иска да прави неща с малко повече стойност (ясно е, че целта на модната фотография е да продава дрехи, но не точно), и ако не като изкуство, то поне да ти носи екстра заряд, като гледаш готина снимка. Тук потребителят няма нужда от такива визуални стимули. Преместено в модата, означава, че той няма нужда от по-дълбок поглед върху това как консумира дрехи и се получават бръснати глави и анцузи в центъра на София. В нашия бизнес накрая резултатът е, че ти да си ограничен.

Слав: Витрините на нашите магазини са пълни само с черно и ритейлърите са прави, защото те искат да продават, гледат си публиката и какво се купува. Модата ни е сведена до черни неща. Няма развитие.

Хубен: Вкус, който не е изграден на базата на натрупвания и естествен процес, който е довел до стил на тази нация. По-скоро е лъкатушене кое е удобно, кое е модерно, кое носи Николета Лозанова и едни други параметри, които не са релевантни към глобалната картинка. Реално тук е лесно да правиш каквото и да било, ако си този тип творец, който си пада по големите мигли, напомпаните устни, роклите с камъни, пайети и пера. Едни други вкусове, дето не сме ние това и реалната мода не е това.

Това отказва ли ви да възпитавате този вкус, който масово липсва, или е точно обратното?

Хубен: Със сигурност е мотивиращо, но в същото време е мотивиращо да си човек, който устоява на тези вълни и прави нещо по-смислено.

Слав: На нас ни е мъчно заради голямата обща картина, но има един процент хора, които имат нужда от това, които са захранени с друго. Четат модната фотография като вид изкуство, като нещо, което може да те провокира, нещо, което може да е яко, но може и да е селско. Хора, които ценят оригинала, но не и имитацията. А тук обичат да се имитира – от корици на списания до... Все едно живеем в кошара, в която няма интернет. От друга страна, публиката е такава, че не следи тези неща. И ако за едни е очевидно плагиатство, за масовката – не е. Ние работим за останалата част от хората, които, колкото и да са малко, добавят стойност. Може би ще прозвучи елитарно, но всеки е, където си е, и всеки вижда, каквото знае.

Хубен: Дори и хората, които работят в модната сфера, са мини представителство на държавата, защото знаеш, че ние сме една шепа хора и от нея има още по-малка шепа хора, които сме избрали да сме остров на нормалност, при която се гонят други ценности.

Слав: Може би западноцентристко, а не източноцентристко като вкус и манталитет.

Хубен: В един момент ние осъзнаваме, че е самоцелно и самообслужващо, защото нашето обслужва много по-малко от масовото, но ако и това изчезне, какво правим?

Слав: Всеки ни казва великия комплимент: „Какво правите в България, толкова сте добри“, а ние сме си взели съзнателното решение. Въпреки че обичаме да пътуваме безкрайно много, решаваме да сме тук, защото живеем в такъв свят...

Мислили ли сте си го?

Слав: Хиляди пъти, но има нещо по-силно от нас, което ни държи тук, и винаги съм си го обяснявал – ако чалга естетиката завзема всички пиксели на нормалността, някакъв пиксел трябва да стои, трябва да има отпор, защото трябва да има нещо там, да блещука, за да си кажем: „Не, това не е всичко, има и друго“. И си казвам – може би пък това е нашата мисия. Хората свързват чужбина с известност ли, с по-добър стандарт ли, с какво? Ние с Хубен имаме безпрецедентния лукс тези десет години да преминем през този безкраен университет с толкова предмети... Познай дали ако бях останал 2006-а в Ню Йорк, както мислех, щеше да ми се случи? Щях да съм гримьор най-вероятно за цял живот и нямаше да мога нищо друго. Казвам си, че това е нашият смисъл. Но ето сега вече можем да гледаме навън, честно казано. Чувствам, че вече имам всички умения, мога да правя толкова неща, че ще съм достатъчно адекватен със знанията си.

Хубен: Толкова години по-късно имаме и емпиричните доказателства, че уменията ни са конвертируеми. Спорадично сме работили и навън и се вижда, че да – реалността е малко по-различна, но хората правят същите неща, по същия начин, със същия софтуер, със същите лампи. Механиката е една и съща. Като попътуваш и се запознаеш с някакви хора, и видиш някакви неща, осъзнаваш, че навсякъде е едно и също. Да, там ще изкарваш повече пари, ще имаш по-добър стандарт, но не всичко опира до това в един момент.

Тук е по-трудно, по-ниски са хонорарите, но имаш още какво да правиш, има какво да дадеш на тази среда.

Слав: Докато там ставаш безименен. По-смислено е да сме тук и да даваме отпор на това, което съществува. И това би ми донесло по-голямо щастие, отколкото да съм една мравчица в такава конкуренция от цял свят, за да работя за някой друг. Може би патриотски ще прозвучи, но искам да давам готина алтернатива на новите поколения – едно от сто деца да види, че има алтернатива на силикона и на лошия вкус, да разбере, че това не е света. Ние сме много малка част от него. Ние просто гледаме добрите примери, както казваше майка ми: „Никога не се сравнявай с някого, който знае по-малко от теб или е по-лош, никога. За да си добър, трябва да се сравняваш с тези, които са по-добри.“ Въпрос на нагласа. Защото е комфортно да имаш лош вкус. Да, добрият вкус понякога изисква усилия, изисква друга култура – и за музика, и за кино. Модата не е парцали, не е абитуриентски бал, не е сватбата ти, не е конкурс за красота. Всички тези клишета, с които живеем. Модата може да е нещо много по-яко, с което да жонглираш по толкова забавен и готин начин и да си себе си, но това изисква по-широк мироглед и култура.

Затова се ядосвам на масовото тук – тази деморализация, опошляване на всичко. Това е липса на знание, липса на култура и образование.

Хубен: Проблемът с модата в България е генерален, защото всички тези неща, които казваш, че са нужни, за да вникнеш добре в собствения си стил и това какво можеш да правиш с тези дрехи, ако ти стигнеш дотам да ги разбираш, то ти гледаш по друг начин на света, защото имаш по-широк поглед, имаш историческо натрупване, провокиран си от идеи и послания, които те карат да мислиш. И тук връщам голямата картинка, в която хората ги мързи да мислят. И масовата култура е консуматорската, при която нищо не остава в теб като стойност. Каква стойност ти дава Ким Кардашиян например? Никаква. Как да си скулптурираш лицето – окей, полезно умение и дотам. Като си мрънкаме за нашата си градинка, мрънкаме за по-големия процес. Това, че хората не се вълнуват от света около тях, а когато не се вълнуват от него, нито го разбират, нито могат да го променят. Както си говорихме преди това – през 2021 година да правиш реклама с показен фешън, не е релевантно.

Слав: Последните две години са обратно на показния лукс. Толкова философски можем да погледнем на това, че започваш да си даваш сметка за други неща. Но ние, както се движим с едни десетина години назад, магазинът на Philipp Plein още ще стои. Ние много попихме от тази бърза траш култура на американците. Влязохме в поп културата и мейнстрийма благодарение на социалните мрежи и стана лесно да изглежда, че това е много важно, че е стойностно. Само защото е навсякъде, всяко второ момиче приема, че това е масов стандарт. Преди имаше паритет, беше ясно кое е стойностно, беше ясно, че риалити телевизията е боклук, и си го знаехме. Знаехме, че висшата мода се прави в Европа, кое е стилно, кое не.

Хубен: Мисля, че малко се промени и стремежът. В момента всяко момиче, което малко се интересува от мода, иска Hermes Birkin, а преди десет години...

Слав: ...се знаеше кой може да си позволи Birkin.

Хубен: Повече се осъзнаваше защо е Birkin, колко струва и кой може да го има, какво означава. Той е статус символ, обаче ако ти цяла година работиш, за да си купиш Birkin, то ти не си човек, който трябва да носи Birkin. Бидейки ти той цел, спира да има тази стойност, която трябва да има. Стойността му идва, когато си човек, който е на положение, в което ще си купи тази чанта, защото това отговаря на социалната му класа

Слав: Защото тази чанта я качва в подобната кола, която паркира в подобното имение. Когато имаш този лайфстайл, не си купуваш Mango.

Хубен: Birkin в Манастирски ливади не стои, сори. Не е релевантно.

Слав: Философски изкривено е. Аз от дете не обичам да нося лога. Гледам си снимките като малък и всичко ми хареса и нищо не е писък на момента. Носенето на огромни лога означава да се превърнеш в промоутър на бранд. Правиш безплатна реклама и ти си платила за това на определен бранд за пред другите хора. Това ми е безумно. Не човекът носи дрехата, а дрехата носи човека и кой е по-ценен? Парцалът или човекът? Едно време имаше устойчив гардероб. Знаеш си нещата, къса се нещо, шиеш ново, поправя се, а не трендове, сезони... Шият ти името на дрехата, защото дрехата обслужва теб, тя е за теб. А сега сме в свят, в който само с цел продажби всичко така се е изментило, че хората са станали абсолютни малоумници – те се отъждествяват с това, което носят и външността, опаковката е станала култ, а не съдържанието. Това ме ядосва. Все едно човек доброволно си е дал всичко постигнато до момента, все едно не сме имали Ренесанс, Просвещение... Накъде вървим.

Има още...


Хубен: Има и друг психологически проблем – до налагането на нездравословния вид. Аз съм изцяло за body positivity и неща, които са в нормална граница, но не и такива, които са откровено нездравословни. Това пак е резултат на това, че хората се опитват да се вкарат в стандарта, който индустрията налага. Това, че ти не фитваш в кройката на дадена марка, проблемът не е в теб, проблемът е в марката.

Слав: А ти започваш да купуваш всякакви марки и ставаш един безметежен консуматор, докато намериш къде ти е комфортно.

А модата според вас къде се намира в момента – от една страна, масово се произвеждат анцузи, а от друга страна виждаме големите брандове като Dior как намират своето спасение във висшата мода и там влагат в момента цялата си креативност?

Слав: Влагат, защото е такова време, че всичко се случва онлайн и трябва да са много по-силни. Няма го това – отиват 2000 души на ревю и всеки има функция там – от звездата, на която й е платено до купувача на Блумингдейл. Там е бизнес. Това е другата разлика, защото в България си мислим, че Седмицата на модата е да ядем и да пием на маса. Там има бизнес и този бизнес като не може да се случва по този начин, те инвестират цялата креативност в най-силно визуалните неща, които ще изглеждат добре на смартфона ти. Това отново е с цел продажби и то да продават чехлите и анцузите, които дори и тези марки, които извън висшата мода започнаха да шият. Всичко започна да става супер практично.

Хубен: И глобално, и локално има изключителен спад. Според мен това, което пандемията направи с модната индустрия в глобален мащаб е, че ускори един упадък, който така или иначе беше започнал, защото в момента всички – от H&M до Louis Vuitton, правят абсолютно едно и също. В момента можеш да си купиш маратонки на H&M, Nike и Balenciaga и това не е окей. Този опит всички марки да правят всичко, за да могат да обхванат всички, беше абсолютно безумие, самоубийство. Дори ако махнем климатичния оттенък на цялото това нещо, който е огромен проблем. В този смисъл този процес, който тече в момента, ще доведе до нормализиране на това кой какво носи, какво иска и какво харесва.

Слав: И от какво има нужда...

Хубен: ...защото го има и другият момент, в който икономически тази криза направи богатите още по-богати, т.е. хората, които са си купували висша мода, най-вероятно сега си купуват повече, защото могат да си го позволят. Хората, които са били средна класа и са купували от време на време лукс, купуват по-малко. Има едно малко пренаместване, което според мен е за добро.

Слав: Всяка жаба да си знае гьола е положението.

Хубен: Да, звучи като класово разделение, но мисля, че е време да загърбим илюзията, че не живеем в класово общество, защото никога не сме излизали от него. В момента, в който всички по света осъзнаят, че живеем в класово общество и всеки осъзнае къде се намира в живота си, е моментът, в който всеки има шанс да излезе от класата си и да направи нещо повече. Защото, ако ние постоянно се заблуждаваме, че сме готини, защото имаме 60К в Инстаграм, а едва си плащаме сметките, тогава няма как да се промени живота ни до степен, че наистина да стане готино, просто защото се самозаблуждаваме през цялото време.

Слав: Изведнъж телефонът и интернетът дадоха усещането, че всички са равни, че всички заслужават едно и също – щом Бела Хадид носи това, и аз трябва да го нося. Става фиксация в предмета, че това е пътят да си това, което си. Ти губиш цялото това време вместо да поработиш над себе си – да се образоваш, да направиш бизнес или да учиш нещо, което ще доведе до умения като това да имаш в банковата си сметка парите, когато тръгнеш на пазар да си вземеш нещото на Бела Хадид, просто защото си си ги изработил и си ги заслужил тези пари. Това ти е оправданият статус. Може би аз по друг начин съм възпитан, но това ме шокира, защото тази ценност влезе в моя живот много късно. Ценността да си известен, защото си известен. Защото аз съм научен, че ти трябва да си изработиш авторитета.

Хубен: Това е празната култура.

И тук се появява темата за инфлуенсърите...

Слав: Аз не ги омаловажавам.

Хубен: Факт е, че сред тях има много стойностни хора, които правят готини неща, и разбирам защо са там, където са, но също така е факт, че по-големият процент е една красива опаковка...

Слав: Започва едно сравнение на нашето лично самочувствие на базата на тотално глупави неща. Изведнъж в свободния свят човек със 60К сигурно не може да оцелее на работно място, няма социални умения или няма представа за йерархия, не може да разбере как се катерят стъпала в нещо, защото там ти нямаш повод да се научиш. Да, изисква усилие, но то е в грешната посока. Може да звуча като пенсионер, но аз съм израснал по друг начин. Приемам го за нещо временно и затова не го хейтя... Нормално е една пъпка, която много набира, в един момент да се спука и всячески планетата ни го показва – виж какво се случва политически, обществено, в цял свят, пандемия... Нещата ще се променят. И вярвам, че вече ще се виждат и ползите от това, че сме в Ерата на Водолея, защото преди зазоряване е най-тъмно. Вярвам, че сме в проклятието да живеем в интересни времена и сме свидетели на нещо, което технологичната революция може да доведе до качествени изменения в обществено-социалните отношения, морал, етика и посока на развитие на обществата, на човека като такъв. Трябва да стане много зле, за да разбереш, че не е това. Надявам се повече хора да го виждат.

Хубен: Трябва да си дадем сметка, че този технологичен бум и социалните мрежи като видим негов израз е исторически експеримент върху човечеството, който се случва на живо. Ние сме в него, всички сме участници и е трудно той да бъде анализиран или предсказан, защото ние сме в окото на бурята. Всички сме приели, че това да имаш айфон в джоба си, е нормално, а то не е нормално. Това няма нищо общо с природата на човека като такава, както и с нещата, които са ни генетично залегнали като вид от хилядолетия. То е суперново, всички му се радваме, но дали е добре за нас, или не е... ще се види от бъдещите историци.

Слав: Според мен се получава естествен отпор, защото през последните години има завръщане към грижата за тялото, към храната, връзката с природата. Това отново е отпор на по-малък процент хора.

Хубен: Това би бил добрият сценарий – технологиите да влязат в употреба в това да се развием като вид, да станем по-добра версия на себе си.

Слав: Аз си фантазирам, че е стъпване на криво на човечеството от низки и елементарни подбуди на фона на всичко, което сме постигнали като такова. Хората са страхотни паразити. Много е българско, не мога да го опиша по друг начин. Всичко създадено е било създадено за добро. Ето пластичната хирургия е започнала като пластично-възстановителна хирургия, защото, когато жена претърпи операция за премахване на гърдата, заради самочувствието й започват да се слагат импланти, но за период от 40 – 50 години всичко се превръща в гротеска и пародия. И се чудиш какво стана? Ето интернет, йе, световна библиотека и после стана клише, че в интернет има два вида хора – едни, които го гледат като телевизор, и едни, които го гледат като библиотека, но процента на вторите е пак 10%. Останалите 90% – каквото им пуснат, директно влиза в мозъчето. Оруел абсолютно.

Стоиш там със заблудата, че си щастлив. Или човечеството не беше готово за това, или просто ни показаха на какво ниво сме.

Хубен: За съжаление, през социалните мрежи този процент започна да движи културната дискусия, която не е прогресът света. Защото преди интернет кои бяха авторитетите – печатни медии, списания, телевизия, радио, източници, които се очаква да имат критерий, авторитет, стойност, рисърч. Сега всеки тъпак с лаптоп може да направи революция, ако реши.

Сменям малко темата. Вие сте част от книгата „Хора с глас“ на фондация „Глас“, в която публични личности говорят за ЛГТБ+ правата. Защо трябва да се говори по темата? От една страна, ние като медия, се опитваме да дадем гласност на проблемите на това общество, но от друга страна – сякаш те са твърде чувствителни към това как са представени в медиите.

Слав: Много е чувствителен моментът – разликата ни в обществото като гей и негей хора, възприятията на негей хората към гей хората. Чувствителността на тези общности не е безпричинна. Тази наплашеност идва отнякъде, тези хора са претърпели някаква травма. При представянето в обществото наративът е толкова примитивен, мога да дам много примери за стойностни журналисти, които пълнят рейтинг на гърба на тези общности.

Хубен: Ще те прекъсна, защото ти попита защо все още трябва да се говори по тази тема. Истината е, че и аз съм си задавал през последните години този въпрос, защото за нас това никога не е било тема кой какъв е, как се определя и как живее. Оказва се, че хетеросексуалните хора или поне голяма част от тях дори да са френдли, дори да окей с нетрадиционните сексуалности, продължават да не разбират какъв е проблемът. И ще дам пример с мъж и жена, която е много в темата и помагаше на две момичета лесбийки, при които имаше проблем с гражданството, защото едната е австралийка. Нейният партньор в живота не можа да разбере какви са тези права, които ние искаме и какви са тези права, които нямаме. Темата беше: „Ако искате дете, има начин да си направите“. И аз му казах: „Проблемът е юридически“. Той даде пример със стрейт двойка, която се е разделила и бащата не може да си вижда детето. Идеята беше какво се случва с детето, ако гей двойка се раздели.

Да, той има възможност да мине през съдебния процес и да получи форма на права към това дете, след като е негов родител. Това при една гей двойка е практически невъзможно в България. Ако партньорът почине, това, което сте градили, не можеш да го онаследиш, не дай боже, ако има и дете. Има примери безброй на хора, които градят живота си заедно – било то двойка мъже или двойка жени, единият загива и роднините на практика взимат всичко от другия, което е общо. Но хетеросексуалните хора са го приели за даденост и не могат да разберат. Да, на никой не му влиза в работата кой с кого спи, стига да не са деца и да не е насила, но има отношение с това кой кого обича, кой с кого си прекарва живота и го гради заедно. Затова има нужда да се говори.

Дори има деградация, но откакто Бойко Борисов е на власт тази деградация е осезаема, популизмът е осезаем, хомофобската реторика в политиката и хората, които би трябвало да управляват тези процеси, е осезаема. Затова сега е критично важно да се говори.

И толерантността липсва.

Слав: Да, защото рибата се вмирисва откъм главата и си спомням онова време, в което усещахме въздуха на тази свобода, защото бяхме тръгнали в правилната посока. Нещата щяха да се променят много по-бързо като нагласа, защото тази хомофобска реторика не решава проблеми, а само ги задълбава. На по-голямата част от обществото не му пука и е въпрос на едно лоби в парламента.

И още...


Хубен: Ако разрешат не гей браковете, а поне гей гражданските партньорства, на никого от тези хора, които това не го засяга пряко дали може да се омъжи за мъж, или да се ожени за жена, няма да разбере. Неговият живот няма да се промени по никакъв начин.

Слав: Лошото е, че общите нагласи се променят, защото са развързани кучета – всякакви псевдопатриоти, скрити гнезда на скрити хомосексуалисти, което е още по-голямата пародия. Не знам в коя година живеем. Толерантността започва там, където свършва харесването. И аз не те харесвам, но не съм казал, че нямаш права и е елементарно. По-лесните умове лесно приемат тази реторика, защото човекът, който управлява съдбините на всички в тази нация, независимо какви са по цвят, пол... трябва да каже: „Хора, ние сме конституционна република, в Конституцията е записано това и това и там сме равни“. Точка. Това се решава, гласува се и никой няма да се занимава с тези неща.

Хубен: Има и един друг проблем и той е пак културен. Проблемът на известните хора, защото, ако се замислим, на пръстите на едната ми ръка мога да преброя открито гей хората. Реално обществото ни няма примера на известните личности, които са гей, и това е огромен проблем. Така или иначе хората знаят за по-голямата част гей звезди, за никого не е тайна. За мен е липса на отговорност да си някъде в кариерата си, да имаш любовта на хората и да не използваш тази платформа.

Слав: Но затова са всички тези букви – ЛГТБ+, те са за улеснение , защото тогава не слагаш всички под един знаменател. Защото един мъж гей няма да го сложиш под един знаменател с транс човек. Въпрос на образование е.

Хубен: Има и една трета страна на това, при която и самото ЛГТБ+ общество пада в този капан – че мейнстрийм хората не правят тънката, но съществена разлика, че сексуалността и половата идентичност не са култура, както расата не е култура, това е генетичен маркер. Сексуалността е сексуалност, не е форма на култура. Но това се прави и в гей обществото и извън него – това слагане под една хомогенизирана маса не е вярно. Защото гей може да е твоят доктор, твоя любим артист, може да е шофьорът на автобуса, може да е всеки.

Слав: Това не го прави принадлежащ към определена гей култура.

Хубен: Точно така. Може да е чалгар, да обича класическа музика, рок. Това е едно от ключовите неща, които трябва да се преодолеят и от двете страни на барикадата.

Слав: От друга страна, аз разбирам защо има гей култура – това е една защитена територия, заявяване в безопасна общност. Имам чувството, че някой умишлено налива масло в огъня, за да изглежда по-гадно и по-трудно, по-конфронтирано. А когато разберем и посредством звездите, които биха се заявили, тогава на още повече хора ще стане ясно. Така ще направят повече хора щастливи, по-спокойни, ще има по-малко фиктивни бракове, по-малко депресии, по-малко хора, които не са себе си, което е голяма морална и емоционална щета. Все едно си половин човек.

Само човек, който не го е преживявал, не може да усети глътката въздух от това да се чувстваш спокоен и приет. Тогава ставаш по-добър човек, ставаш по-ценен за обществото.

Ставаш по-добър лекар, по-добър учител, по-добър шофьор, защото част от теб не е фалшива. Ние ще станем по-добри като нация, като всеки в това общество е по-щастлив. Затова искам да се работи в тази посока. Не боли и няма да боли. Има едно зловредие, което се случва заради липса на всякакъв капацитет – и умствен, и морален, и защото така е по-лесно, защото така сме научени. Това не е светът, в който искаме да живеем. Искам всички да са еднакво равноправни, еднакво ценни за обществото.

И да спрем да си лепим етикети...

Слав: То е много лесно, много човешко. Онзи ден ми се случва да ме представят: „Той е един от най-добрите български гримьори“, и аз си викам: „Човек, ти ме върна 15 години назад, когато бях гримьор и ме награждаваха за това“. И беше релевантно. За другите неща е по-опасно.

Хубен: Генерално е много грешно, а живеем в такъв свят, в който идентичността ти се определя от обществено-приемливи маркери. Той е еди-кой си, има еди-каква си професия, еди-каква си сексуалност. Толкова е нерелевантно за това какъв човек си. В края на деня или си добър човек, който се старае да е в хармония със средата си, или не. Трябва да общуваме по други параметри, а не по това кой с кого си ляга, колко пари има, какво работи, какви са му дрехите... Това е проблемът. Защото аз съм Хубен и това, че съм гей, е само фрагмент от идентичността ми.

Слав: Ние не работим в някаква гей общност. Ние се срещаме с реални хора, марките ни канят не защото е интересно да работят с гей двойка, а защото гей двойката по случайност са професионалисти в някаква сфера.

Хубен: И ако се върнем на сексуалността, сексуалността трябва да засяга само сексуалните ни партньори, но не трябва да пречи и на това да функционираме нормално в тази държава и в която и да е. Реално, докато това не се промени, трябва да се говори. Много е тънка границата между това да се получи спор и скандал с другите и реално да обърнеш внимание на проблема и да се опиташ да накараш хората да разберат какъв е той. За мен трябва да се говори какъв е проблемът, а не какво искаме.

Слав: Имам чувството, че не подхождаме в правилната плоскост. Има барикада, едни клеймят други на база обществено-културни и религиозни глупости и никога не стои тази платформа да комуникираме като хора, като човеци.

 

Къде отиват „децата на дъгата“, когато няма Прайд?