Лица

Симона Халачева: "Все още не смея да снимам хора, струва ми се сложно"

Актрисата с първа самостоятелна изложба

Неведнъж са ни се пресичали пътищата с крехката и толкова изящна актриса Симона Халачева. Гледала съм я на сцената на театър „София“, където играе в „Анна Каренина“, „Питър Пан“, „Апети за череши“ и още няколко представления, а сега за пореден сезон ще бъде част от сериала „Откраднат живот“ по Нова телевизия. Този път обаче поводът да се видим, е една напълно нова и различна нейна роля – тази на фотограф. От известно време следя красивите снимки, които публикува в социалните мрежи, които сега са събрани накуп и показани в първата й самостоятелна изложба в галерия Portrait. Само ден преди официалното й откриване именно там „нахлухваме“ за малко в напрегнатото й ежедневие между репетиции, снимки и подреждането на фотографиите й, за да ни разкаже за новата си страст, за пътуванията, до които тя я отвежда, и за нещата, които успява да преодолее, въпреки страховете си.

Как започна това с фотографията и как се стигна до първата ти изложба?

Симона: Предстои ми да завърша магистратура по Фотография в Художествената академия. Оказа се, че за да придобиеш технически умения, свързани с лентовата фотография, няма много възможности, които да предлага милата ни столица. Но дори и да има, на мен ми е сложно заради работния ми график. Беше въпрос на време. От много време искам да се занимавам с фотография, снимам и за мен това обучение беше едно от най-смислените и най-хубавите решения, които съм взимала за себе си. Научих много неща – и като история, и като умения. А как се стигна до галерията? Юлия, която е собственик на галерия Portrait, ме покани да направя изложба, защото с нея се познаваме покрай клуба на Mini. В него се събират различни хора, които имат различни професии. И тя ме покани, защото следи нещата, които качвам във фейсбук и знаe, че се занимавам с товa.

Виждам, че изложбата е разделена на две части.

Симона: Да, като черно-бялата е класическа лентова фотография, докато тази с цветята съм я кръстила „Цветята на моето търпение“ това е процесът на цветята в тяхното увяхване. Всичко тръгна от едни лалета вкъщи. Покрай театъра се случва да ми подаряват цветя и аз обичам. Но те в един момент увяхват и намерих реална полза от това. Започнах да ги снимам и да ги използвам до последно.

Защо „Цветята на моето търпение“? Как избра думите, с които си кръстила отделните фотографии на цветята – „Съмнение“, „Свян“, „Меланхолия“...

Симона: Както казах всичко тръгна от тези лалета. Помня, че чаках да ми се обадят за работа или беше след кастинг, но така и не ми звъняха, а аз много се вълнувах и исках нещо да се случи. Минавайки всеки ден покрай тези лалета, забелязах как те започват да увяхват и колкото повече вехнеха, толкова повече се успокоявах и се примирявах, че това няма да се случи. Така направих паралел между психическото ми състояние и цветята, те бяха някакъв израз. Такова значение им придадох тогава. Например „Съмнението“ е една кала, която е вече загнила, като съмнението, което по принцип те изяжда, започва да те обзема постепенно. „Суетата“ е било едно толкова диво цвете, което започва да се проскубва, докато при „Меланхолията“ самото цвете много ми напомня това усещане. „Ревност“ (едно червено цвете) първо го бях кръстила „Гняв“, но ми се стори малко по-точно, ако е ревност, защото и тя е една такава червена и остра, и обсебваща. 

Следя те и аз от доста време във фейсбук как се разхождаш с една Mamiya (бел. ред. – модел лентов фотоапарат). Не ти ли тежи? Знам, че е ужасно тежка, особено за крехко момиче като теб...

Симона: Да, постоянно получавам възпаления на гърба. Но специално заради фотографията си направих няколко пътувания. Това, което обаче посветих изцяло на снимането, беше до Париж, където отидох съвсем сама. Това са нови неща за мен. Изминавала съм самия път сама, но винаги съм отивала при някого, винаги е имало някой, който да ме чака. Сега беше хем стресиращо, хем успокояващо, че имам повод да го направя. Другото ново беше, че си бях наела Airbnb, беше стая от апартамент и в него живееха хора, което също беше ново за мен. Бях изплашена, но толкова много ми хареса.

Спомням си как нямах търпение да стана, беше още тъмно, оправих се и цял ден снимах навън. Бях два пълни дни и след тях не можех да ходя една седмица. Гръб, кръст, крака, всичко ме болеше.

Изцяло с нея ли снимаш?

Симона: Да, но имам и дигитален. Това е проблемът, че нося раници, които страшно много ми тежат. В началото на деня не ги усещаш, но след известно време е... И все ме боли, и все не мога да се лиша от фотоапарата, защото си представям, че ще мина покрай нещо, което е изключително красиво, и няма да мога да го заснема.

Имаш ли си любима снимка?

Симона: Може би от черно-белите имам няколко, които са ми по-любими. От Париж имам една и дори се изненадах, че съм я снимала аз. Защото, когато снимаш с лента, не виждаш, не знаеш какво се е получило и минава много време преди да я видиш. Реално 40 дни след като ги оставих за проявяване, ги получих. Тогава гледаш абсолютно безпристрастно, защото нямаш спомен, че си бил, че си заснел, че си видял, но когато го видиш... това вълнение е невероятно.

Има още...


Има ли си места в София, които обичаш да снимаш? Винаги съм смятала града ни за доста нефотогеничен.

Симона: И аз така мисля. Много ми е трудно. Имам един-два кадъра само от София, но не ме вдъхновява, не знам дали защото живея тук и съм свикнала. Не мога да я погледна с нов поглед. Но често обичам да се завирам на разни места като малките улички около Женския пазар, но не на самия пазар. Или в моя квартал Хаджи Димитър, защото наблизо има индустриална зона, която много харесвам.

Какво ти се иска да заснемеш, а не си успяла досега?

Симона: Все още не смея да снимам хора, струва ми се сложно. Моят поглед към портретната фотография е може би по-различен. За мен тя не е просто хубав портрет – да е красив, добре осветен. Може би заради това, че съм актриса, ме вълнува повече емоцията, да изкарам някого от кожата му, да му е неудобно, но това е психологическа работа и аз не съм готова все още за такова нещо. Бих снимала бездомни хора, техните лица, техни очи са много интересни. Понякога виждам човек на улицата, който искам да заснема, обаче нямам смелост да го попитам. Много ми е неудобно. На мен по принцип ми е неудобно да заговарям непознати.

Но можеш и това да прескочиш, да преодолееш..

Симона: Да, много неща прескачам, които съм си мислела, че е невъзможно да направя, но ето имам сега възможност и фотографията ми я дава.

Готова ли си да си планираш следващото пътуване сама?

Симона: Да, открих, че е супер приятно и готино. Очаквах да не ми е толкова хубаво, но се оказа, че сама със себе си ми е повече от приятно, което означава, че явно се чувствам добре... На много места искам да отида, но засега няма кога да планирам. 

А в театъра какво се случва?

Симона: Репетирам и ми предстои премиера в края на февруари. Но започнахме да снимаме и 9-ти сезон на „Откраднат живот“.

Как се озова в сериала?

Симона: Искаха да ме пробват за една от ролите, доста сложна. И когато са видели, че се справям, са решили да я развият, защото, както знаеш, моята героиня е алкохоличка, насилвана от баща си, с много тежка биография, с цироза...

Беше ли предизвикателство за теб като актриса?

Симона: Да, много голямо и много изморително, заради емоциите, с които трябва да го натоваря този образ. В същото време се учудих, че мога да изиграя тези неща, че съм узряла житейски и съм убедена, че преди две години нямаше да се справя. Осъзнах, че житейският опит е много важно нещо за актьора.

Тогава за какво още си готова в актьорството, нещо, което преди си си мислела, че няма да можеш?

Симона: Със сигурност и тези неща след години бих ги изиграла по-добре или по-лесно бих достигала до емоцията. Сега все още ми трябва някаква подготовка, малко повече време. Предполагам, че и това с времето ще се превърне в някакъв рефлекс. Честно казано, мисля си, че всичко мога да изиграя, но съм сигурна, че не е така.

Има неща, които знам, че не мога да изиграя, дори и само заради начина, по който изглеждам. Това има голямо значение.

Но не че нямам търпение, но би ми било интересно, когато стана на 40 или 50 какви възможности ще ми се отворят като актриса. Наскоро попаднах на едно интервю на Моника Белучи, която точно това казваше – че тя няма никакъв комплекс от това, че остарява, защото сега играе неща, които никога преди никой не й е давал възможност да направи заради възрастта й и че тя получава огромно богатство от това.

Т.е. не те е страх от остаряването?

Симона: Напротив, много ме е страх, но се опитвам да се настройвам да не ме е страх и се успокоявам с такива примери.

От какво друго те е страх?

Симона: След филма „Меланхолия“ на Ланс фон Триер ми се отключи страх или по-скоро го формулирах по-ясно. Много ме е страх от неизбежното, много ме е страх, че ти нямаш избор, че нещо се случва и ти нямаш никакъв контрол над това. Например виждам ситуация, в която няма как избегна катастрофа... ей от тази неизбежност много ме е страх. След този филм един месец гледах към луната, за да видя дали случайно не се е появила друга луна.

 

Мартина Апостолова между професионалния футбол и актьорската професия