ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Рене Карабаш: Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния

Рене Карабаш: Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния

Снимка: Личен архив

Спомням си, когато една много специална за мен жена преди две години ми подари "Остайница", първата ми "среща" с Рене Карабаш. Спомням си още всички емоции, през които преминах, докато я четях и онези, които са се докосвали до книгата, ще разберат. Точно затова с нетърпение дочаках новата й стихосбирката "Братовчедката на Зорбас", която беше повод и за срещата ни с Рене Карабаш, или Ирена Иванова, както всъщност е истинското й име. Сигурна съм, че всеки ще се припознае в някой от стиховете в нея, ще си припомни преживяна история, преживяна смърт, преживяна любов. Защото поезията е такава човърка много фино в емоциите ни и ни побутва тогава, когато сме забравили да чувстваме, а Ирена изключително умело подрежда думите и историите между тях, за да я направи още по-въздействаща. 

Знам, че новата ти книга е трябвало да се казва „Като мак в бетона“ (поне ние така я обявихме в текста за Разпети петък, който написа за нас), но ето че сега се появи „Братовчедката на Зорбас“. Коя всъщност е братовчедката на Зорбас? Как се роди тя?

Книгата премина през много метаморфози. Мисля, че това е най-трудното ми и продължително “раждане” на книга. Първото предизвикателство, което се изправи пред нея, беше подборът на стихотворенията, които са писани в продължение на 5 години. С редакторката ми Аксиния Михайлова се потрудихме доста, за да се получи тази съвършена цялост накрая. Извънредното положения допринесе за бавния и променлив процес на работа. Книгата мина през няколко работни заглавия – "Опитомяване на Бога", "Като мак в бетона" и накрая "Братовчедката на Зорбас", което смятам, че кореспондира най-добре на съдържанието. А коя е братовчедката на Зорбас, можете да разберете като отворите книгата. Някои от вас, които са запознати с Казандзакис, вероятно се досещат… Но ще оставя стихотворенията в нея сами да говорят за себе си.

Изолацията помогна ли на творческия процес, даде ли ти повече време за писане или по-скоро беше време за преосмисляне?

Със сигурност беше особен, но нужен период за всеки. При мен нямаше голяма разлика. Така или иначе работя от вкъщи. Усетих само рязкото лишение от социални контакти и свобода да излезеш в парка. Това ме потопи в едни дълбоки собствени води, за които в крайна сметка благодаря, защото ми помогнаха да оценя много повече всичко, което ме заобикаля и ми отдели повече време за дълбаене навътре.

От шапката излизат и бели и черни зайци. Въпросът е какво ще направим после с тях. Аз опитомих моите. 

Върнаха ли се хората към четенето?

Върнаха се към книгите, за които не им е оставало достатъчно време да прочетат. Може би някои, които са се отдалечили от четенето, са се върнали към него. Не знам. Мога да говоря за себе си. Аз лично дочетох някои книги, за които не ми оставаше време. Доволна съм.

А имат ли нужда от повече поезия, особено в такива моменти?

Със сигурност. Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния. Поезията е идеален инструмент за това, да виждаме онзи паралелен метафизичен свят, който ни заобикаля. И най-вече, тя е перфектният инструмент за “чувстване”, нещо, от което забързаното ни и стресирано ежедневие все повече ни отдалечава.

Още в началото на книгата пишеш, че поезията ти е помагала да гледаш на смъртта като на красив сън. Помниш ли кога се наложи да се събудиш за първи път от него?

Да, помня. Когато загубих баба си. В книгата има няколко стихотворения за нея и за отношението ми към смъртта и живота, след като тя си отиде. Детството ми е преминало на село, където има много смърт и право пропорционално на това – живот. Благодарна съм затова, защото душата става многоъгълна и невидимите неща стават все по-видими за нея.

С предната ти книга „Остайница“ донякъде излезе извън рамките на поезията. Защо сега стихосбирка, а не роман?

“Донякъде” е интересно определение. “Остайница” е постмодерен роман, написан в естетиката на поезията, от която няма как да се отделя. Но и това поставя много трудни задачи пред мен, като това да накарам поезията и прозата да живеят под един покрив. Не мисля, че книгите излизат по план. Те се появяват като децата. Неочаквано и с появата им се прераждаш. И все пак мина много време от предходната ми стихосбирка “Хълбоци и пеперуди”, крайно време беше да се появи “Братовчедката на Зорбас”.

В „Братовчедката на Зорбас“ се връщаш се към детството си – кое искаш да помниш от него и кое да забравиш?

Искам да запомня всичко това, което съм написала в книгата. Именно затова реших да сложа този начален прозаичен и непретенциозен текст за детството, за да остане на хартия и за да го отпечатам на лентата на живота си. Вярвам, че много хора ще припознаят себе си в него. Неслучайно завършва с думите: “Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие”.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...