Лица

Писателят Богдан Русев и съпругата му Зорница, които заживяха на село

Защо все повече млади и активни хора обръщат гръб на града?

Познавам Зорница Русева от няколко години, още не носеше тази фамилия. Писателя Богдан Русев го чета от доста повече време. Имах късмет, че в гимназията не пушех, защото си давах джобните пари за списание "Егоист".

После Богдан беше и в друго списание - "Една седмица в София", което също четях. Написал е много книги - преди и след "Егоист", и се е занимавал с различни вълнуващи неща, включително е бил редактор, отново главен, на първия Big Brother в България. Там напуска леко драматично, май защото не е искал да си играе със съдбите на хората.

Зорница роди сина им Вихрен у тях, в хола им в София, заедно с Богдан и една дула, и това прикова вниманието ми към нея преди повече от 3 години. Тогава точно бях забременяла и попивах всяка нейна дума, защото тя беше най-естественият човек, когото познавам. След това разбрах, че не е сама във вижданията си за света, и точно затова е толкова силна в тях.

Богдан и Зорница отглеждаха Вихрен по брилянтен начин - водех си записки. Идеята им да се преместят да живеят на село, дойде също толкова естествено и след няколко месеца къщата им в с. Руен, Пловдивско, беше факт. Тя заряза своето шивашко ателие, той обърна гръб на нещо, което е "dream job" за много хора - беше творчески директор на рекламна агенция. Двамата заминаха на село. Четиримата всъщност - заедно с Вихрен и котката Мартини. Отидох им на гости, за да хапна салата без нитрати и череши с червеи, но и за да разбера какво дърпа все повече млади и активни хора към живота на село.

Как решихте да се преместите от София в Руен? Може би е било процес, как започна?

Зори: На светофара на "Стамболийски" и "Опълченска". Аз го попитах "Добре, сега какво правим?" (дали ще живеем в София или на село) и той каза "Ами, ще живеем в къща." Аз това си спомням като момента на решение.

Богдан: Според мен беше по-скоро процес, който започна с това, че все повече неща в града не ни харесваха. Направихме някакъв опит, защото на нас това всъщност ни е втората селска къща, първо купихме една малка къщурка близо до София с идеята да ходим там събота и неделя. Но решихме, че няма да ни стигне, защото ти или живееш в тази къща, или не живееш в тази къща. Но да, реално решението взехме на този светофар.

Зори: И двамата знаехме, че можем да живеем навсякъде. Нямахме някакви непреодолими пречки, просто въпросът беше как ще ни е най-хубаво.

Богдан: Ние си говорехме, преди да застанем на този светофар, че трябва да си изберем едно от двете неща. Да, разбира се, можехме да останем да живеем в София и да сме такова градско семейство - детето ни да ходи на детска градина, ние да ходим в Докторската. Да сме такива родители с такова дете и с такъв живот, също би било ОК. Но можехме да направим и нещо съвсем различно. Не става и двете, трябваше да си изберем.  

Ако не съм тук, ще ми липсва всичко - отношенията с хората, това, че природата ти започва от прага, това, че е много по-просто някак си да живееш тук...

Зори: Моментът беше подходящ. Вихрен беше много малък и беше подходящо да изберем какво ще правим в следващите 10 години, не в следващите 50. 

Тоест не си поставяте категорични рамки, че няма да се върнете в града или че детето ви няма да се върне в града?

Зори: Може да живеем на много различни от града места, примерно на брега на морето някой ден. Трябваше да решим в конкретната ситуация как ще ни е по-яко. И беше избор, за мен това много работи. Като питаш детето "Какъв искаш да станеш - пожарникар или полицай?" и то каже "Не знам", ти му казваш "Добре, стани пожарникар", а то: "О, нее, исках да стана полицай" - така разбираш кое иска по-силно. И на мен малко ми се свиваше при идеята да останем да живеем в София. Малко, но беше там.

А ако не бяхте родители, щяхте ли да изберете този живот пред градския?

Зори: Не в този момент. По-скоро бих тръгнала да обикалям света на стоп. 

Богдан: Не, не мисля, че щяхме да го направим. Нямаше да се замислим. 

С кое най-трудно се разделихте в София?

Зори: С денонощните доставки на пица. 

Богдан: Аз съм ОК, на мен нищо не ми липсва. 

Най-голямата ви селска гордост? Нещото, което най-много ви харесва и което не можете да си представите да изгубите, връщайки се обратно в градския живот?

Зори: Чувството като се събудиш сутрин и си отвориш прозореца и подушиш цялото това нещо, около което живееш, и си кажеш "Аз май наистина съм тук!".

Богдан: Не мога да кажа едно нещо. Наистина беше огромна промяна. Толкова ми харесва тук, че не мога да отделя едно нещо. Вече ми е "живот там на село" срещу някакви други варианти за живот и всичките ми се струват компромисни. Ако не съм тук, ще ми липсва всичко - отношенията с хората, това, че природата ти започва от прага, това, че е много по-просто някак си да живееш тук, мислиш за по-малко глупости, имаш много повече място в главата да си мислиш за някакви твои неща. 

Аз няколко месеца не бях ходил в София, изобщо не ми липсваше. Освен това много ми харесва Пловдив, имам някаква афера с това, че живеем толкова близо до Пловдив.

Не излизат ли и демони по този начин?

Богдан: Е, да. 

Зори: Не знаехме дали ще ни хареса. Аз никога не съм имала село и никога не съм живяла на село.

Вие сте напълно градски хора, да уточним това. 

Богдан: Едните ми баба и дядо живееха в съседния блок. 

Зори: Моите също. 

Богдан: А другата ми баба живееше в малко градче и сме ходили съботи и неделя, но там нямаше нищо, нямаше двор. Аз видях за първи път прасе на живо някъде на 20 и няколко години. На един купон на открито. Някакво момиче имаше рожден ден и баща й беше нещо като феодал в Нова Загора, къщата им беше с голям селскостопански двор и имаше към нея силози. Така стана - имаше DJ, когато за първи път видях прасе. Значи наистина нямам нищо селско в себе си.

Зори: Всичко, което аз познавах, беше горе-долу в квартала, в който съм се родила, където се роди и Вихрен. Беше много трудно да се разделя с това място. Вихрен се роди в апартамента, в който винаги съм живяла. Ходила съм на детска градина на 50 метра, училището е на 60 метра, а университета - на 100 метра. Това беше моето място и моят град.

Не смятате ли, че изневерявате? Твоето място, твоят град... Богдан дори е отговорен за част от градската култура през годините, а сега й обръщате гръб.

Богдан: Не се чувствам отговорен за градската култура. 


Бил си отдаден на това, ще споменем само "Една седмица в София" и "Егоист" (да се свети името му). "Една седмица в Руен" ще има ли?

Богдан: На мен ми се промениха тотално интересите. От време на време разни хора ми казват "Напиши нещо за това как се живее на село". Не ми се пише, не ме интересува, тотално ми е друго вече. 

Зори: На мен много ми помага идеята да бъдеш спокоен с промяната като част от живота. И не мога да почувствам, че изневерявам на нещо, което е в разрез с това да действам с промяната. А и София си е там, все още е моя.

Оценявате ли я повече сега? Има още София в живота ви, нали?

Зори: С доста смесени чувства съм към София сега - кефи ме, но и супер много ме побърква. 

Богдан: Откакто дойдохме на село, по-скоро Зори се връщаше. Аз няколко месеца не бях ходил в София, изобщо не ми липсваше. Освен това много ми харесва Пловдив, имам някаква афера с това, че живеем толкова близо до Пловдив. Все още го откривам и много вярвам в него. Повече, отколкото в София.

С какво се занимавате тук? Пишете, превеждате?

Зори: Гледаме момче. 

Успявате ли да работите от прекрасната ви къща с панорамна гледка?

Зори: О, да, той доста работи. Аз доста се разхождам.

Това ли е мечтата?

Богдан: Аз не мисля, че сме се наместили съвсем. Ние сме само от половин година тук, девети месец, наместват се нещата. 

Аз досега не бях подозирала за това зелено. След това става тъмнозелено. И изведнъж има череши, малки кайсии, ягоди, грах, картофи, моркови, домати и всичко. Изведнъж има всичко. 

Докъде стигнахте в селския живот? Имате ли градина, имате ли животни, имате ли трактор?

Зори: Аз имам мотика, тя си е моя, струва 10 лева, а свърших с нея толкова много работа. Имаме си електрическа фреза, с която копаем тази земя. Имаме и неща, които вече ядем и които споделяме. Аз днес се рових с ръце, вадих моркови, салати и е някакво жестоко вълнение - все едно ще намеря кой знае какво. Пет картофа! Но си ги сложил ти и си ги изравяш сам, с ръцете и с мотиката.

Богдан: Да, ние дойдохме есента и от пролетта започнаха да се случват тези неща с наистина селския начин на живот. 

Зори: Едно по едно избухва всичко около тебе! Разтопява се снегът, изплува някакво слънце, което ти не си свикнал виждаш по това време на годината. И то не спира. Дори да вали дъжд, той спира много бързо и пак се връща това слънце. И навсякъде е слънце и изведнъж става яркозелено. Суперяко свежо зелено, което го има само една седмица. Аз досега не бях подозирала за това зелено. След това става тъмнозелено. И изведнъж има череши, малки кайсии, ягоди, грах, картофи, моркови, домати и всичко. Изведнъж има всичко. 

В детския свят кое е най-интересно? Вашият син на кое най-много се радва тук?

Зори: Мисля, че досега не се е случвало да излезем на разходка в селото или планината наоколо и аз да му кажа "Не пипай това, защото е мръсно". Той вече акитата ги познава и така или иначе не посяга към тях. Всичко останало е достъпно. Може да се докосне до всичко друго, което пожелае, той е естествено любопитен като всяко дете на тази възраст. Това, че любопитството му процъфтява и че не се спира от нищо, за него е супер.

Като тръгнеш да се разхождаш из селото, с почти всеки човек, когото срещаш, си казвате някакви неща, не е само да си кимнете. 

Богдан: Почти никога не се налага да му казваш "Не прави това" или "Не ходи там", защото няма къде да не ходи, няма никакви опасности, тротоари и светофари, кръстовища, съмнителни хора и така нататък, до които ти не искаш да се доближава. Случаите, в които се налага да казваш да не прави нещо, общо взето излизат от теб и от твоята идея за това какво правиш с това дете, от някакви външни фактори, с които си принуден да се съобразяваш, но би предпочел да ги няма. Когато излезеш от къщата тук, след 20 метра си в гора и забелязвам, че добре му се отразява. Включително хората, с които се срещаме, защото, да, няма много деца, обаче той по някакъв начин много по-бързо се отпусна да говори с бабите и чичовците тук, с хората от селото. Те се отнасят към него добре, интересен им е, слушат го какво говори и си общуват. Те го питат някакви неща, той им отговаря, имат си приказка. Като тръгнеш да се разхождаш из селото, с почти всеки човек, когото срещаш, си казвате някакви неща, не е само да си кимнете. 

Зори: За разлика от града, тук хората се радват на децата. Той се чувства приет. Ако излезем на разходка в селото, всеки човек, когото срещне, ще му се усмихне. 

Богдан: Защото хората не бързат, не са напрегнати и нямат кой знае каква работа, която ей сега трябва да се свърши. 

Зори: И не им минава през акъла, че децата могат да им пречат. 


Реакциите на приятелите ви, които са застопорени в София, какви бяха, когато им съобщихте, че се местите на село?

Зори: Моята най-добра приятелка доста се натъжи, аз също се натъжих. Мисля, че тя още не може да ми прости. Малко по малко може би ще започне да свиква. 

Богдан: На мен добродушно ми се подиграваха. В смисъл "Какво става, селянин?", такива неща. Не мисля, че някой от моите приятели може изобщо дори да си представи какво правим тук.

Зори: Ние горе-долу нищо не правим тук. Мисля, че това е странно като идея за повечето хора, с които общуваме. 

Дадохте ли пример на някого, и той да избяга към чистия живот?

Богдан: Предполагам, че сме накарали някои хора да се замислят. Че е възможно. Че някой, когото познаваш, може да хване и да го направи наистина. Аз се интересувам от темата от много време, но не познавах лично никого, който да го е направил. 

Зори: Такива инциденти като нас допринасят за представата, че можеш да правиш и това. И това не е в крайна сметка нищо особено. Можеш да го направиш, ако решиш. Мисля, че колкото повече хора сменят града за селото, толкова повече се помага за тази идея.

Богдан: Да, общо взето най-често задаваният въпрос е "Какво правите вечер?", мен поне това ме питат. Айде, през деня, представят си - нещо си бъцкаш там в градината, но какво правим вечер? И моят отговор е "Ние пък в София какво правехме?", защото като сложиш детето да си легне, така или иначе си капнал. Мен много често ме питат това и аз не мога да им обясня какво правим. Разправям им, че нищо не правим. 

Зори: Аз гледам през прозореца как се поклащат черешите и смокините, на всеки прозорец се поклаща някое дърво - това го нямаше. 

Тук има много повече живот, отколкото в града. Защото в града гледката е почти идентична по всяко време на годината.

Богдан: Да!

Зори: Гледката от всички прозорци се сменя много по-рязко. Тук има много повече живот, отколкото в града. Защото в града гледката е почти идентична по всяко време на годината. Вечер е абсолютно еднаква, независимо от сезона. Тук няма нищо общо вечер през сезоните. В София всичко е бетон и малко сняг, но ти тия неща дори не ги виждаш от 11-ия етаж. 

Говори ли ви се за други неща, за бъдещи творчески планове и така нататък?

Богдан: Превеждам, почти само това правя. Аз така или иначе правех това и в София. Не съм спирал да го правя, независимо дали междувременно съм работил някакви други неща, аз превеждам от английски, превеждам от 20 години. Също така пиша книга.

Каква?

Богдан: Роман. 

Тук ли го започна?

Богдан: Да, трябваше ми много време декомпресия. Никога не съм писал с тази мотивация, с която в момента го правя. Не го правя заради другите хора, не го правя, за да има нова книга от Богдан Русев тази година, не го правя, за да ме прочетат. Правя го, защото искам. Много по-удоволетворяващо е по някакъв начин, по-важно и съответно по-трудно. Защото единствената причина да го правя е, че никой не чака от мен да напиша нова книга в момента, по-скоро е обратното. 

Защо?

Богдан: Като си правиш списъци на млади български автори, мен ме няма в тях. Това е нормално, аз не съм млад.

Градът те бута. Ти си там и не можеш да не го направиш. За да правиш някакви неща на село, трябва да го искаш.

Аз ги разделям на съвременни и млади. 

Богдан: За съвременните - да. Но аз нямам нова книга от 5 години. 

Зори: Мисля, че това е един от големите - не знам дали са страхове - но представям си, че градът те бута. Ти си там и не можеш да не го направиш. За да правиш някакви неща на село, трябва да го искаш. Тогава наистина, като правиш нещо, го разбираш.

Последно аз съм чела от теб криминални романи, сега такъв ли е жанрът? 

Богдан: Не. 

Има ли нещо, което би издал? Ще има ли село в нея по някакъв начин?

Богдан: Да, ще има село. Нямаше как да я напиша тази книга, без да дойда тук. Ще бъде семейна история, така да го кажем. 

Искате ли нещо да кажете за финал, което не съм ви попитала, защото не съм запозната със спецификите на вашия живот тук? Аз все още живея в свят на доставки на пица и таксита.

Богдан: Да, това е много специфично - че живеем в наистина много малко село. 

Зори: Миналата седмица затвориха магазина.

Богдан: Да, имаше в селото магазин, сега вече няма. Може да го изрекламираме, може някой да го вземе, някое момиче от града. Наемът е 100 лева. 

Зори: Ако си сериозен, наемът подлежи на коментар.