Лица

Ориана Фалачи – нравът, който опитоми журналистиката

Тя е сред най-спорните личности в журналистиката

Ориана Фалачи – нравът, който опитоми журналистиката

На тази жена принадлежат едни от най-високите върхове в световната журналистика. Достига ги с неподражаемия си стил и с големи дози смелост. От отразяване на размирици в различни краища на света до безмилостни критики срещу недъзите на съвременното общество, публикациите ѝ не могат да оставят дори нотка на безразличие у читателя. Понякога уважавана, но често пренебрегвана и осъждана, тя е синоним на противоречията. Ето защо една привидно безобидна нейна публикация може да превърне света в арена на бурни дебати. А препятствията, които биха сломили всеки друг журналист, са повод за още един запис на магнетофона, с който е готова да превземе общественото съзнание. Всичко това е събрано в Ориана Фалачи – една жена с тегло от 40 килограма.

Детството на родената през 1929 г. Ориана преминава под знака на съпротивата срещу нацистите. Възгледите си формира заради своите родители, за които не пропуска възможност да каже, че са нейната гордост. Съпротивата срещу фашизма е поводът, заради който семейството на Фалачи е преследвано. Тежките времена на конфликти налагат огромна нужда от действия за преодоляването на кризата. 16-годишното момиче не подозира, че в бъдеще ще направи едни от най-запомнящите се кореспонденции и интервюта с влиятелни политици, диктатори и дори хора на изкуството.

Първата статия на Фалачи е публикувана година след края на Втората световна война. Още тогава колегите ѝ забелязват нейния уникален стил, който не прилича на нищо прочетено дотогава. По-късно в интервютата и публикациите си журналистката ще използва цялата жестокост на иронията, ще заявява крайните си позиции още преди да е задала въпрос и ще произнася морални присъди на тирани. Преди да настъпи този етап от кариерата ѝ, Фалачи пише в местни вестници, от родната си Флоренция се премества в Рим, а ключът към емблематичните пътувания е списание „Еуропео“, чийто облик подчинява на своето перо. Когато намира новата си работа в „Ню Йорк Таймс“, загубата за италианското списание е почти катастрофална. 

Работата в „Еуропео“ обаче е тази, която отвежда журналистката във Виетнам, Южна Америка, Близкия Изток и много други конфликтни зони. По тези места тя не само следи протичането на военните действия, но и търси човешките истории, които стоят зад образите на войниците или останалите нейни спътници. Кратките разговори, поместени в репортажите, са клеймо за цялото човечество – светът е подвластен на безсмислени кръвопролития, а смъртта е универсална за хората от двете воюващи страни. Подобни репортажи прави и от взаимно противопоставените Израел и Палестина, в която взима едно от запомнящите се интервюта с Ясер Арафат, ръководителят на Фатах. В записките си, граничещи понякога с литературата, Фалачи споделя, че не е впечатлена от дадените от Арафат отговори, въпреки че усилията ѝ да проведе срещата са довели до редица предварителни преговори. Максимата, която утвърждава с работата си, е, че пълният отговор в интервюто е по-важен от всички зададени въпроси.

Има още....


Друг неин репортаж завинаги ѝ печели славата на смел и дързък професионалист. През 1968 г. Фалачи има за задача да отрази мирна демонстрация в Мексико. Мирното протичане на шествието е опорочено от насилието на властите. Намесва се дори армията. По време на своята работа кореспондентката е ранена с три изстрела, а войниците я мислят за мъртва и я влачат за косата. По-късно в моргата се разбира, че е оцеляла. Веднага щом възвръща съзнанието си, записва материал за преживените зверства на своя магнетофон. Военните действия във Виетнам и събитията от същата година намират място в книгата ѝ „1968: дневник на една преломна година“.

Още по-впечатляващи са интервютата със световните политици и диктаторите на ислямските държави, някои от които са публикувани в „Корените на омразата“ малко повече от година преди нейната смърт. Сред прочутите ѝ събеседници попадат Муамар Кадафи и шах Реза Пахлави. В книгата са изложени всички аргументи на журналистката срещу исляма, а в интервютата се забелязва неизменната безпощадна откровеност в критиките независимо дали събеседникът е един от първите мъже на Изтока, или скрит от общественото полезрение терорист като Рашида Абедо. Един от тези разговори дълго отеква в Изтока. Аятолах Хомейни от личен опит разбира за дързостта на Фалачи. Тя се изразява във въпроса „Как се плува с чадор?“. А Хомейни избухва, заявявайки, че журналистката може да го свали, защото дрехата е само за моралните момичета. Разбира се, точно това е и следващата реакция на Фалачи, а интервюто е временно прекратено. Друго важно интервю е това с Хенри Кисинджър. Демонстрираната наивност в разговора нанася непоправими поражения върху репутацията му, а медиите го засипват с подигравки.  

Драматичен житейски момент, на който журналистката посвещава книга, е абортът, който е едно от най-големите нещастия за нея. Със своя любим Александрос Панагулис, за връзката с когото пише„Един мъж“, нямат свое дете. Затова от този момент нататък Фалачи обича да казва, че „ражда“ произведенията си като свои рожби. Едно от тях е „Писма до едно неродено дете“. Появата на книгата през 70-те води до ожесточени дебати за правото на аборт, което журналистката не подкрепя. „Ако аз бях майка на човек, който утре ще бъде разстрелян от франкистки взвод или убит от друг убиец, никога не бих казала: „Защо те родих на този свят?” – така писателката и журналист защитава правото на живот на всеки нероден. Позицията ѝ по този въпрос е скандална, а споровете се разгорещяват още повече след изказванията. Но не с това се изчерпват полемиките. 

Противоречивите мнения за Ориана Фалачи са продиктувани също и от отношението ѝ към исляма. Често позициите ѝ са определяни за крайни, а тя – за ислямофоб. Тази религия намира значително място в журналистическото творчество на Фалачи след атентатите от 11 септември, на които тя е непосредствен свидетел от Ню Йорк. По това време тя се завръща на журналистическата сцена след оттегляне. Заради тази преломна дата журналистката създава 4 нови книги, насочени към Запада. Те са посветени на борбата с ислямския фундаментализъм, а Европа е наречена „Еврабия“ поради настъпването на чужда култура. Заглавията „Силата на разума“, „Корените на омразата“, „Апокалипсис. Интервю със себе си“ и „Гневът и гордостта“ носят със себе си мрачни предсказания за бъдещето на Европа и САЩ, ако те не предприемат действия срещу „войната, която ислямът обяви“. Жените, които са подвластни на тази религия, също попадат в четирите книги. Заради позицията си срещу исляма тя получава смъртни заплахи, заведени са съдебни дела и е предложено книгите да бъдат продавани с предупреждения за потенциални психически вреди. 

Лидер на ислямска страна е и косвен причинител на смъртта на журналистката. Това е Саддам Хюсеин, президентът на Ирак. Докато отразява ситуацията в град Кувейт, Фалачи попада в черен облак от изпарения. Там престоява около половин час заедно със своите придружители. По заповед на Саддам Хюсеин са запалени петролни кладенци, което трайно унищожава живота в околността. В репортажа „Невидима рана“ Ориана Фалачи сама предвижда бъдещата тежка диагноза. И този път интуицията не изневерява на италианката. През 1996 г. е диагностицирана с рак на белия дроб. Умира на 15 септември 2006 г., като споровете около личността ѝ не стихват и до днес. За някои тя е безмилостно чудовище, а за други – пророчица като Касандра, както сама обича да се определя. Единственото безспорно нещо е приносът на Фалачи към журналистиката, която опитоми с нрава си. Ето защо прочитът на нейно произведение е препоръчителен за всеки любител на публицистиката и международната политика. А полемики винаги ще има – вероятно в това се крие магнетизмът на Ориана Фалачи.

 

Прочетохте ли вече "Гневът и гордостта" на Ориана Фалачи?