Лица

Нашите момичета: Смиляна Димитрова-Моки, чието гориво е Любовта

Моки е майка, която отказва да порасне, макар животът все да се опитва да я направи възрастен и мъдър човек. Педагог, който обожава децата и постоянно обръща посоката на обучение и възпитание. Трудно се въздържа да изрази критичното си мнение и това често я отвежда пред клавиатурата. Оптимистка до глупост, мечтателка до наивност, пеперуда по душа.

Нашите момичета: Смиляна Димитрова-Моки, чието гориво е Любовта

Моки е майка, която отказва да порасне, макар животът все да се опитва да я направи възрастен и мъдър човек. Педагог, който обожава децата и постоянно обръща посоката на обучение и възпитание. Трудно се въздържа да изрази критичното си мнение и това често я отвежда пред клавиатурата. Оптимистка до глупост, мечтателка до наивност, пеперуда по душа.

Коя е Смиляна Димитрова тук и сега?
Е, е защо трябва с най-трудния въпрос за начало?!...
Аз съм търсещ човек, обичам анализите и развитието. Не ме е страх от промени. Току разбера коя съм и какво искам – и се окаже, че междувременно е започнала нова метаморфоза. Река, която тече стремително... Но ако държите на етикети: постоянно влюбена жена, майка, учител, творец, непокорно дете, или както казва Пипи, нещотърсач

А каква би искала още да бъде?
По-търпелива, с по-малко страхове, по-организирана. Бих намалила и емоциите с една идея.

Разкажи ни за пеперудата в теб, моля!
Обожавам пеперуди! Имам ги на бижута, обичам да ги рисувам, винаги ги снимам, когато ги срещна. Преди години бях в зоопарк в Холандия, в който имаше обособена тропическа част с характерните климат, растения и пеперуди. Летяха навсякъде! Когато ме накацаха, се почувствах приказно! Ако има творение на природата, с което мога да се олицетворя, това е пеперудата. Изглежда крехка, но е цветна и волна. Животът й е свързан с летене, срещи с красотата и помощ в кръговрата на живота. И най-съществената прилика – метаморфозата. Когато рухна и започна да лазя като гъсеница, се прибирам в пашкула, изживявам си своя малък ад и стоя там, докато не съм готова отново да полетя!

Ти кога разбра какво искаш?
Това решение периодично подлежи на ревизия. Има обаче няколко константи, които сякаш винаги са били в мечтите ми и постепенно се разкриват като все по-ясна картина – работата с деца и словотворчеството. Харесва ми идеята да помагам и да оставям следа. [[quote:0]]От дете сменях интересите си постоянно и все нещо не ми пасваше. Родителите ми подкрепяха това търсене. Преминах през математика, спорт, рисуване, компютри, йога и какво ли още не. След поредната промяна взех един тефтер и седнах да пиша какво обичам да правя и какво ми се удава. Така открих призванието си – работата с деца. Преди години, за да съхраня себе си, се наложи да се оттегля от образователната система. В продължение на няколко години се борих да стана майка и през това време работех спокойна, сигурна и добре уредена работа, която ми позволяваше да движа всичко друго в живота си. Някъде около забременяването си, обмисляйки дали след майчинството ще се върна на същото работно място, осъзнах, че ако трябва всеки ден да тръгвам към скучно работно място, ще полудея. Търсейки с какво друго да се заема, най-неочаквано получих предложение да стана отново учителка. В този миг бях убедена, че това е то! Писането се случи някак постепенно, като спасителна клапа за напиращите мисли и емоции. 

За свободата, пътуването, контактите с хора, независимостта, откровеното приятелство, споделената любов и всичко друго няма момент на осъзнаване – те просто са част от същността ми.

Какво не заменяш за нищо друго?
Свободата си и дъщеря си. Всичко друго е заменимо или поне има по-добра версия.

За какво още не си готова днес?
Да си кажа: „Край, това беше!”.

Откъде черпиш своето вдъхновение? Какво те кара да затракаш с пръсти по клавиатурата?
От всичко, което ми се случва. Преработвам всяка случка и емоция, чопля я, развивам я в теория и ако имам чисто техническата възможност, веднага сядам и пиша.

Коя е най-голямата ти победа?
Дъщеря ми. Не се примирих с диагнозата “репродуктивен проблем” и докато тя не се роди, нищо друго не съществуваше.

За какво още малко не ти достига?
Имам толкова много мечти, че не знам до коя от тях ме дели само една крачка. Сякаш обаче ми липсва малко повече спокойствие. Да се отпусна и да се наслаждавам. Да не припирам. Да се науча да ценя повече пътуването, а не пристигането.[[quote:1]]Къде е у дома? Колко често се прибираш там?
Болната ми тема. Така и не намерих мястото, на което да мога напълно да се отпусна. Да го нарека свой дом. Да го подредя както на мен ми харесва. Мястото, на което да посрещам приятелите си, мястото, на което да релаксирам, моето скривалище. Вероятно трябва първо да го открия в себе си и тогава то ще се материализира.

Винаги съм искала да...
... имам финансова независимост. Звучи грубо, но с годините се убедих, че все това е липсващата съставка в рецептата за доста от мечтите ми.
... да пътувам повече. Не само с книгите, филмите и мислите си, а с приятели, по географски.
... осъществя поредната си и доста стара мечта – детска книжарница с двор за игри и малка чайна към нея. А аз – на тераската на втория етаж. Пия кафе, пиша и попивам слънце между саксии с цветя.

Какво те движи?
Моето гориво е Любовта!

Какво може да те спре?
Повечето решения взимам интуитивно. Ако вътре в мен има съпротива, спирам. Лъжата, недоверието и някои други мои страхове също ми връзват кецовете един за друг.

Какво е за теб да си една от нас – момиче от града?
Чест и привилегия. Вдъхновение и смелост да пиша. Признание.

Има ли нещо, което ти липсва, което би направила различно при нас, момичетата? Дай ни приятелски съвет как да станем по-добри, моля!
По-чести срещи, дори да не е в пълен състав. Разговорите ни ме зареждат с идеи и емоции. Всичко друго мисля, че върви в положителна посока. В противен случай вече да съм си тръгнала.

Разкажи ни приказка за лека нощ! Моля!
Живяло понякога (според дъщеря ми) едно малко момиченце. То нямало семейство и дом. Само огромно сърце. Пълно с любов към живота и света. Вярващо в доброто. Неопетнено. Любопитно. Раздаващо усмивки.[[more]]Години наред момиченцето обикаляло на шир и длъж. Запознавало се с хора и животни, дори с елфи, феи и дракони. Когато срещнело сродни души, се установявало и заживявало с мисълта, че тук и сега ще създаде своя дом. Почувствало ли се щастливо, отпускало се с идеята, че ще е завинаги.

Всяко ново заминаване било тежко решение, но и освобождаващо усещане. Разделите натъжавали момиченцето, защото винаги оставяло част от сърцето си. Но и се чувствало обогатено от вселенския сблъсък с други съдби и души. Така то поемало отново на път, а сърцето му някак пак пораствало от надеждата и очакването на хубавото, което предстои.