Филолог по образование, журналистка и общественичка по призвание, Мария е един от най-силните гласове на своето поколение. Работила е в списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT“, съосновател и главен редактор на списание „НЕЯ“, а днес автор на издания като „Площад Славейков“, „Уебкафе“ и др. Сертифициран експерт и консултант по етикет и протокол с дипломи от престижни школи и училища в Париж, Лондон и Брюксел, консултант по имидж и медийно поведение. Автор на книгите „Близки срещи със смесени чувства“ и „Балканска рапсодия“, „Записки от Шато Лакрот“.
Аз съм феминистка. У нас, като заявиш това, и повечето хора започват да те гледат под вежди, защото смятат, че държиш да не носиш сутиен и мечтаеш да имаш мустаци. Разбира се, че не това е феминизмът. Искам да имам същите права като тези на мъжете, да бъда третирана, приемана и оценявана по начина, който се приема като правилен спрямо тях. Искам да имам същите възможности за развитие, същото заплащане, същото свободно време. В този смисъл смятам, че успешната връзка между мъж и жена трябва да е основана на партньорството, не на половото различие и познатите патриархални социални роли на половете. Искам сексуалността ми, моята възраст, моите проблеми, моите желания и моите методи за реализирането им да могат да бъдат сериозна тема за разговор и дебат, без обичайната срамливост, ирония или откровена подигравка. Не искам да съм мъж. Чудесно се чувствам в кожата на жена и искам това да е ясно на всички. И да не е социален проблем.
В журналистиката има известна доза флирт, един вид съблазняване. Случвало ми се е това професионално умение да бъде бъркано с други сигнали, на базата на което са ми били отправяни неприлични предложения. Хокали са ме мъже шефове, обяснявайки ми, че „жените така и така не могат да мислят“. И това ми бе казано директно от държащите правата на българското издание на френското списание ELLE, което е флагман на феминизма. Там ми обясняваха също, че рубриката за секс в списанието, която се водеше от един млад мъж, била на доста „неприличен език“. Същият език се ползваше успешно в Playboy без проблем.
Като цяло обаче, извън тези спорадични случаи, в България не са ми пречили да постигам целите си в професията си заради това, че съм жена. Просто са ми се подигравали на „женския инат“, което си е вид репресия, разбира се.
В България определено има недостиг на обществена чувствителност към равните права и възможности. При това след години на социализъм, който, без да иска, направи едно полезно нещо за жените – превърна ги в работещи и самоиздържащи се хора. Въпреки че заедно с това им натякваше, че са майки, съпруги и домакини, че са „другарки“ на мъжа.
Днес дори има известно връщане към това разбиране за подчинената позиция на жената и това става покрай истерията за връщане, пазене и претворяване на някакви ритуали и норми, обявявани за „традиционни“. Заедно с този насаждан порив за връщане към миналото се появи и образът на „традиционната българка“ със забрадка и престилка, на „малето“, на „половинката“. Това мислене полека легитимира както доминиращата роля на мъжа, така и правото му да „превъзпитава“ и „коригира“ жената, да е неин „стопанин“, а следователно и да я насилва и бие, когато това е „в реда на нещата“. И това се внушава леко и ненатрапчиво отвсякъде – като започнем от рекламите, в които все жени готвят, перат, чистят и се молят на мъжете си да им купуват разни неща или да ги водят на почивки, минем през мизогинните шегички на работното място и в обществото и стигнем до политиците ни с тяхната откровена, нафукана мачовщина. Точно тя им позволява да хващат в кука американски посланички, да коментират публично фризурите на политическите си съратници от женски пол и свойски да прегръщат шефове на европейски институции по същата причина. Когато те правят така, средностатистическият българин няма как да разбере, че така не се прави. И съответно и той прави така, а моделът се мултиплицира.
Винаги ще отстоявам правото на жената да разполага с тялото си, да взима решения за бъдещето си и по никакъв начин да не бъде подлагана на насилие, основано на пола й. Уточнявам това, защото другото насилие отдавна е възприето за криминален акт и обществото безотказно го отчита като такъв. Когато е основано на пола обаче, то все още е склонно да мисли, че „тя си го е заслужила“ или „тя си го е търсила“. Последните коментари около т.нар. валиумен изнасилвач и неговата българска жертва ясно доказат наличието на тази нагласа. При това мнението, че жертвата „си го е търсила“, като се е озовала посреднощ в апартамента на нападателя си, е споделяно от много жени. И най-страшното – изразено е като позиция дори в българско женско списание с повече от двайсетгодишна история!
Моята кауза е да показвам непрекъснато на тези жени, на тези мъже и на тези медии в какво и защо грешат и колко пагубни са тези техни грешки.
