Лица

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Един млад човек и артист, който предпочита да остане в България и да се развива тук

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Снимките са от снимачната площадка на филма "Див чесън"

Срещаме се само дни след официалната премиера на новия му късометражен филм „Див чесън“, но може би мнозина от вас вече са чели книгата или са гледали уеб поредицата му „Да се изгубиш нарочно“. Влогър, режисьор, артист – Крис Захариев е вдъхновяващ с посланията, които иска да предаде, и заразителен с енергията, която влага в нещата, които прави. И най-важното е, че иска да ги прави тук, в България. Какво задържа едно 21-годишно момче в държава, от която много млади хора бягат, как се изправя след бурите, които преминават през живота му и защо понякога наистина е важно да се изгубим, ни споделя самият той.

Кое е беше първо – влогърството или режисурата?

Крис: Първо беше влогърството. Това е малко дълга история, но така са се наредили нещата в живота ми, че всяко нещо води до нещо следващо, което пък отваря други възможности и врати. Като малък много си мечтаех да стана художник и влязох в гимназия за изобразителни изкуства. Там пък се запознах с хора, които се занимаваха с хип-хоп танци и аз също започнах да танцувам. Така започнах да снимам първите си видеа, защото исках да видя как изглеждам отстрани. Тогава реално се сблъсках със снимането на видео, с обработката му. Танците дойдоха и минаха, но това, което ми стана интересно, беше именно монтирането и снимането на видеа. Въпреки това продължих с рисуването и кандидатствах в Художествената академия и както си мечтаех 12 години да стана художник, още на изпита усетих, че не се чувствам на мястото си. Не можех да си представя в този момент да рисувам някакви неща в следващите 4 години. Правеше ми се много повече. Приеха ме, но реших да кандидатствам в НАТФИЗ, приеха ме. И така започнах с режисурата.

Влязох там единствено с опита ми от влоговете и сега излизам, влюбен в киното.

Късометражният ти филм „Див чесън“, който гледахме съвсем наскоро, е твоят дипломен проект. Как се случи създаването му?

Крис: Миналата година имахме задача за късометражен филм по разказ, т.е. написах сценарий върху вече написан разказ, докато тази – трябваше да бъде по оригинален сценарий, имахме тотална свобода. Много се чудех каква история да разкажа и пробвах различни. Написах няколко драфта, които така и не продължих. Исках да разкажа история, която да ни напомни, че в нас винаги имаме силата да започнем отначало, независимо в колко лоша ситуация сме се вкарали ние самите. Утре винаги е нов ден и слънцето винаги ще изгрее. Това беше вдъхновено от мои периоди в живота, в които доста неща се разместиха. Аз самият се бях вкарал в една ситуация, в която се чувствах много зле, без мотивация. После осъзнах, че нещата не са чак толкова лоши и винаги мога да започна да градя наново приятелства, взаимоотношения, връзки. Това послание много дълго време се чудех как да „го облека“, каква да бъде историята. И след като написах различни варианти, се спрях на тази, която е в момента. Много мои колеги се шегуват, че не е филм на Крис Захариев, ако няма влакове и баби. Да, и в този филм има, но това съм аз.

Имаше ли нещо конкретно, което успя да ти върне мотивацията тогава?

Крис: При мен се случи така, че в период от месец и половина-два се разделих с приятелката си, трябваше да напусна работа, защото се смени целият екип и вече не бях нужен, в университета останах на поправка, проекти, които щяха да бъдат финансирани от телевизията и изглеждаха престижни, пропаднаха. И в един момент някакви мечти, идеи, планове се сринаха. Чудиш се за кое да се хванеш, защото всичко, което си мислиш, че е там и е било сигурно, изведнъж се оказва, че не е. На мен много ми помогна да се измъкна личната вяра – да успея да видя, че въпреки бурята, в която се намирам, усещам, че Бог е с мен и не съм сам. Това ме накара да мисля в перспектива, че след една година тези проблеми няма да са толкова големи, колкото изглеждат сега, че ще ми се случат хубави неща. И годината, която последва, беше една от най-хубавите.

Може би понякога трябва да ни се случват някакви бури, за да ни разклатят и да видим кое реално има смисъл и кое остава въпреки бурите.

Твоето име се свързва и с проекта „Да се изгубиш нарочно“, който започва много случайно. Едно пътуване с приятели се превръща в книга, в уеб поредица и в документален филм, който можем да видим сега на фестивала Cinelibri?

Крис: Беше много интересно преживяване. Когато ми хрумна идеята за „Да се изгубиш нарочно“, не си представях, че може да стигне дотук. На първо място за мен беше любопитството към приключение заедно с двама от най-добрите ми приятели, без никакъв план, в забутани български села. Две години по-късно, след като започнахме да пътуваме, направихме уеб поредица, филм, книга, спечелих наградата „Будител на годината“ за този проект, след това спечелих награда за най-вдъхновяваща млада личност на България. Неща, които дори не съм си представял, когато започнах да го правя, но се радвам, че това по някакъв начин запали младите хора. Често ми попадат пълни имитации на това, но мен ме радва, защото идеята ми беше и все още е да запаля любопитството на младите хора да пътуват из непознатата България. Ние сме деца на света, да пътуваме навсякъде, е по-лесно от всякога. Така че – за мен беше ценно, преди да тръгна по света, да мога да видя родното си място.

Този проект продължава ли?

Крис: Ние направихме едно голямо пътуване, което прерасна в този проект. Сега работим по едни бонус епизоди. В същия състав заминахме за Мароко, там си направихме един road trip из тази част на Африка и сега мисля за формáта, с който да разкажем това приключение. Иначе мисля за много нови проекти, опитвам се да жонглирам между това да бъда добър и креативен влогър пред камера и това да бъда добър и креативен режисьор зад камера. Те са малко различни сфери, различни начини, по които трябва да се докажеш, но е предизвикателство.

Има още...


В кое от тях откриваш по-голямо предизвикателство?

Крис: За мен бяха ценни тези години в НАТФИЗ, понеже да уча за режисьор, ми помогна да бъда по-добър влогър. И бидейки влогър, преди да уча, ми помогна с режисурата, така че двете неща много добре се допълниха и продължават да се допълват. Предизвикателството във влоговете е, че алгоритмите на социалните мрежи постоянно се променят. И от теб като творец се изисква да имаш постоянно съдържание, което да качваш, а така лесно можеш да попаднеш в категорията „количество пред качество“. И колкото и да се трудиш, ако не спазваш трендовете, трудно можеш да стигнеш до голяма публика. Така че за мен предизвикателството от самото начало е да не се влияя толкова от трендовете, а да правя това, което гори вътре в мен.

Защото хората гледат нещо, което е модерно, а не винаги това, в което си вложил супер много усилия, се гледа.

Докато режисурата е много комплексно нещо. Трябва да бъдеш изключително любопитен и запознат с всичко, което се случва на терен, пред и зад камера. Имам чувството, че още правя първи стъпки в режисурата, но това, което ми е любимо, е материализирането на идеи и послания. Слушам доста подкасти с различни режисьори, чета и ми е интересно да разбера историите, които са ги вдъхновили за някакви шедьоври.

Прекали ли се малко с "количеството за сметка на качеството" във влогърството, защото знаем колко е актуално в момента това? Дори ако трябва да говорим за локалните влогъри...

Крис: Когато аз започнах преди четири или пет години, почти нямаше влогъри в България. Тези, които бяхме, можехме да се съберем тук на няколко маси, което беше едно щастливо време, защото всички се познавахме, някои спряха да правя клипове, други все още са най-гледаните, но имаше общество. Сега, след като всеки е влогър, стана малко като да имаш профил във фейсбук, трудно може да се създаде общество. Има някакво пренасищане, но те нещата се променят. Форматът на ентъртеймънт виждаме как от телевизия преминава онлайн. И може би занапред ще има все повече влогъри и инфлуенсъри.

Какво те задържа в България?

Крис: Рядко разказвам тази история, но след като реших да правя „Да се изгубиш нарочно“, няколко месеца преди самото заминаване, получих много интересно предложение от една телевизия в България. Искаха да снимат документален филм за българи в Щатите и тъй като вече бях правил късометражни филми в интернет, явно тези хора ги бяха гледали, ми предложиха да ми предоставят журналистическа виза за десет години, за да се заема с този проект. Снимките трябваше да започнат лятото, в което аз бях планирал да пътувам из селата. Освен виза ми предлагаха и една много добра реализация като студент по кино и всичко, за което един млад режисьор може да мечтае. Но сърцето ми беше тук и все още е. Не приех предложението и реших да следвам това, което е вътре в мен. Много се радвам, че случи така, защото виждам сега какви са плодовете на това решение.

Нямам представа къде бих бил, ако бях приел, но съм много доволен от мястото, на което се намирам в момента.

Защо останах в България? Според мен ние сме супер интересна държава, интересен народ. Тук има за какво да се бориш. Последната година и половина успях да пътувам до различни краища на света – из Европа, Азия, Африка, а след 2 – 3 седмици заминавам за Австралия. И никъде не мога да намеря място като тук. На Запад всичко вече е установено и ти ще бъдеш един от многото, докато тук можеш да се отличиш. Има каузи, за които можеш да се бориш, има нужда от гласове на млади хора. Колкото и да е малка филмовата индустрия, това е плюс, защото си на един телефонен разговор от най-добрите режисьори. Винаги можеш да пиеш по едно кафе с някой от тях. Нещо, което на Запад не си представям, че можеш да направиш. Определено има някакво креативно предизвикателство и все повече ще се развива филмовата индустрия, все по-хубаво ще става тук за младите хора. Революция се прави от млади хора. Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах.

Има още...


Откри ли си някое любимо място из всички тези села, които обиколихте?

Крис: Във всеки район на България имаше хора, които ме изумяваха с историите си. Когато продължавам да пътувам и до ден днешен, и да си говоря с тях, се убеждавам колко гостоприемни са българите. Когато търсихме локациите за „Див чесън“, конкретно за къщата на бабата обикаляхме Искърското дефиле и се спирахме пред къщи на непознати хора. Когато видях тази на една баба, която в момента живее там (и където после снимахме), отидох, говорих с нея, тя извади една кутия с бонбони и каза: „Разбира се, че ще ви помогна, можете да снимате, няма проблем“Това са хора, които не те познават, но са готови да ти помогнат. Малко преди това пък пътувахме с родителите ми из Родопите семейно и спираме на някакъв залез в някакво родопско село пред една гора. Вадя аз телефона да снимам и от къщата пред нас излиза някакъв човек, който мислех, че ще започне да ни се кара, а той просто се усмихна и каза: „Искате ли да ви почерпя, имате ли нужда от нещо?“. Преборих се с някои предразсъдъци.

Кои други твои лични митове се развенчаха?

Крис: По принцип Северозападна България се води като най-бедния район, но когато ние пътувахме тогава, не успяхме да видим някаква разлика – нито в начина, по който живееха хората, нито в нещата, които те имаха. Даже имаше едни от най-хубавите пътища между селата. Това беше един от митовете, че там е мизерно и бедно. Но поне ние не го видяхме така с героите, които срещнахме.

Успяхте ли да се изгубите?

Крис: Да, даже има доста истории, които не успяхме да включим в епизодите, защото нямаше как да ги снимаме. Ние наистина всички дни, освен първите два, не използвахме GPS и си го забранихме. Използвахме само карти и питахме хора. Отделно не знаехме къде ще спим и какво ще правим, с изключение на две-три места, където знаехме, че приятели имат баба и дядо. И ако нещо се случи, можем да отидем там. Всичко друго беше "накъдето ни духне вятъра".

Вярно е тогава това клише, че понякога трябва да се изгубиш, за да се намериш отново?

Крис: Да, определено да излезеш от зоната си на комфорт, е огромно предизвикателство, но това по някакъв начин ти помага да опознаеш себе си и да се видиш такъв, какъвто си. Едно губене помага на човек да се намери.

И сега Австралия?

Крис: Беше неочаквано, не знам дори как ми дадоха виза, защото не успях да си пратя всички документи. Отивам на една много интересна криейтив конфренция.

Коя е точката, до която искаш да стигнеш?

Крис: Много бих искал да се изгубя из Балканите. Може би има потенциал за един втори сезон на „Да се изгубиш нарочно“. Това е нещо, което се опитвам да задвижа, но в момента те са ми много интересни.

Кой е последният филм, който много те впечатли?

Крис: Аз много харесвам документално кино и гледах един невероятен американски документален филм – Won't you be my neighbor. Става въпрос за Фред Роджърс, който е имал детско предаване в Щатите между 60-те и 90-те години. Във филма се разказва за неговия характер и как е комуникирал едни сериозни теми, с които децата са се сблъсквали, и то по един много деликатен начин. Имал е невероятна любов към децата. Сега ще има и игрален филм с Том Ханкс. Но документалният филм е великолепен. Плаках на него. Това е критерият за хубав филм за мен.

Има ли режисьори, от които се учиш?

Крис: Изключително любим ми е Уес Андерсън заради начина, по който изглежда всеки един негов кадър и заради начина, по който той изгражда декорите си и мизансцена. Цялостното усещане, което е все едно гледаш театър, но по-интересно. Има и други режисьори, като Кристофър Нолън, на които пък толкова им се възхищавам на начина, по който карат зрителите да довършват историята. В момента гледам всякакво кино и си правя маратон, в който гледам всеки един филм победител от Оскарите – от 1928-а до днес. Вече съм на 1996-а година, предстои ми да гледам „Английският пациент“. Последно беше „Смело сърце“ на Мел Гибсън. Класики, които по някакви причини не съм гледал. Светът на киното още е нов и вълнуващ за мен.

С него ли ще е свързана и следващата мечта?

Крис: Надявам се. Сега започваме да пращаме „Див чесън“ по различни фестивали и ми се иска да достигне до аудитория не толкова, за да вземе награди, а за да предаде посланието си за свобода, за нов шанс, за глътка свеж въздух на фона на голяма част от киното, която е депресираща и потискаща, включително и голяма част от българското кино.

 

Фотографър Димитър Караниколов и умението да пътуваш с еднопосочен билет