Лица

Иван Димов, за когото една стъпка променя животи

"Всичко ще бъде наред, обещавам."

Един бегач на маратони и инвестиционен банкер, за когото Ню Йорк е дом, е посветил последните години на служене на обществото и по-конкретно на общността ЛГБТЦ в България. Винаги усмихнат човек, който тренира, когато е щастлив, и тренира, когато е депресиран, за когото предизвикателствата дават смисъл в живота, а приятелите са единствената константа. Това е Иван, който през 2018 г. основа организацията “Сингъл степ”. Тя се превръща в един от факторите обществото ни да се фокусира върху разбиране и приемане, а не върху критика, отхвърляне и омраза, и да предотвратява пагубното отчаяние в много младежи из страната.

През 2018 г. ти участва в 12 маратона за 12 седмици из цяла Европа. Защо пробяга тези маратони, изглеждаше самонадеяно, малко странно и несвързано с нуждите на отчаяните младежи, на които заявяваше, че искаш да помогнеш?

Много е свързано. Така събрах 25 хиляди долара за стартирането на “Сингъл степ”. Това е често използван метод за финансиране на обществено значими или благотворителни проекти. Лондонският маратон например е най-голямото благотворително събитие, което събира над 50 млн. паунда за един ден. Има две причини да избера точно този начин за финансиране. Исках по малко примитивен начин да покажа, че няма непостижими неща, понеже много хора ми казаха, че проектът, както и пробягването на маратоните, няма да стане, че съм луд. Аз искам да се предизвиквам и обичам да го правя. Другата причина е моят личен, отново малко примитивен, начин да покажа колко ми пука. И че си променям живота, за да направя този проект.

Знам историята за младежа, който ти е споделил трудностите и отчаянието си и който те е вдъхновил да направиш Сингъл степ, но изглежда като последната капка, която е напълнила чашата, за това решение. Сподели за другите капки в чашата, които са те довели в България да помагаш и да служиш.

Нямах никакви намерения да се връщам в България и да се занимавам с активизъм. Целият ми професионален живот е в корпоративния свят, предимно Ню Йорк и Австралия. Срещата ми с този непознат за мен младеж и неговото споделяне беше катализатор, който започна целия процес. Искам да променя живота на едни млади хора, за да имат възможност да живеят достоен живот. Голяма част от тях планират да излязат от България, защото, въпреки че София вече е по-приемлива, средата, която виждаме (и за която чуваме) в провинцията, често е страшна. 

Кои са специфичните трудности на работата ти в България, в сравнение със САЩ – средата, в която си работил най-дълго?

В Америка навремето е било много страшно да си гей, данните сочат поне 70 хиляди души минали през “лечение” с конверсивна (репаративна) терапия в центрове, силно финансирани от църквата. В САЩ все още църквата и религията, както я разбира част от консервативното население, имат силно влияние. 

В България трудностите са от друго естество. Невежеството и страхът от непознатото са най-трудно преодолими. Нашият подход, с личен пример, лични истории и постоянно присъствие и подкрепа, може да е бавен, но е смислен и дългосрочно ефективен. Не говорим с лозунги, а с положителни примери. 

Друга особеност е така нареченият данък обществено мнение. По всякакъв начин учим, че светът няма да свърши, ако хората разберат, че си гей и че това не е най-важният щрих в личността на един човек. Искам да снемем градуса на истерията, заради която някои хора решават, че само заради една твоя характеристика, няма да те приемат. Ние сме избрали подход, с който всичко, което правим, е напълно видимо и ясно. Да, ние сме малка общност, но не се маргинализираме, правим активни действия за протягане на ръка за съмишленици. Искаме да излезем от балона на личните си контакти и среда. 

Дай ми малко статистика и конкретика: например – живота на колко младежи сте успели да докоснете, колко хора използват горещата линия и чата.

Миналата година сме стигнали до над 85 населени места и стотици младежи, чиито проблеми са варирали от нужда да им спасим живота до това да бъдем слушатели на тяхното споделяне.

Глождеше ме фактът, че често пъти млади хора ми споделят как се обръщат към най-близките си за помощ, а те задълбочават проблема, понякога дори до опит за самоубийство. За мен беше изключително важно да си поставим за цел да стигнем буквално до всеки от тази общност, който е в беда. Фокус ни е развитието на конкретни помощни ресурси. Като човек, който идва от бизнеса, за мен беше ключово да заложа измерими показатели за ефективност на подхода и дейностите. Не искахме да бъдем поредният кампаниен проект и не сме. Подходът ни е бавен, но решава по най-ефективен начин проблема с поддържане на ресурси за подкрепа на тези млади хора, за да намерят начин да живеят достойно и в безопасност.

Въпреки завидната си енергия и всеотдайност, предполагам, имаш сериозен екип, който работи в “Сингъл степ”. 

Екипът за мен е най-важният елемент на всеки проект. И преди да се реша да се върна в България, исках да намеря човек, с когото да скочим заедно. Николета напусна работата си дни след първата ни среща и стана ключов двигател. Събрах екипа чрез случайни срещи с неслучайни хора, които имат общ знаменател – искрения ентусиазъм и вяра. Имаме и чета от доброволци в 10 града вече.

Работата за общото благо е като лавина – започваш с една кауза, но после постепенно ти се услажда... и се включваш и в други. Има ли такъв ефект при теб?

В последно време съм се захванал и с Български център по предприемачество, на който съм изпълнителен директор. Подпомагаме бизнес екосистемата в България. Много от програмите ни ангажират предприемачи от цяла Америка и създават мост за обмен на знания, опит и ресурси, представят се възможностите за инвестиция и завръщане в България. Целта ни е да създадем общност и да внесем повече от културата на Силициевата долина, където партньорство и конкуренция вървят ръка за ръка. Повдигаш морето и повдигаш всички кораби в него. 

Без какво не можеш?

Хората, които са ми близки, и семейството.

Какво осмисля живота ти напоследък?

Валидацията, която получаваме чрез съобщения от непознати: “Благодаря ви, че ви има!”.

За какво мечтаеш?

Ако тръгнат две момчета ръка в ръка в малък град в България, да не им обърнат внимание, да няма причина да съществува “Сингъл степ”, да не го интересува обществото кой ме прави щастлив, с кого искам да бъда интимен и кого искам да обичам.

Страхът от непознатото поражда омраза, предубеденост, задейства механизъм за самосъхранение, който често прераства в агресия. Искрено вярвам, че хората са предимно добри, че ако успееш да поведеш диалог, разговор на човешко ниво, се получава връзка и приемане.

 

Владимир, който кара кафето в чашата ни да "оживява"