Лица

Ива Дойчинова: „Човек е най-малкото общо кратно между всички хора, с които се среща“

Черно на бяло с известната журналистка

Толкова добре разпознаваме мекия й и топъл глас, слушали сме я толкова много по радиото. Помним много ярко и присъствието й в ефира на bTV, но след дълги години в частни медии Ива Дойчинова намира своето място в БНР и програма „Христо Ботев“. Мястото, на което най-после има свободата да прави това, което най-много харесва. Приютяваме се именно там в един студен следобед, за да си поговорим за отношението ни към собственото ни здраве, за идващите празници, за децата и за изборите, които винаги ни отвеждат там, където трябва. Тя неведнъж е била част и от много различни кампании, а наскоро заедно с Елена Розберг и Евелина Павлова застават зад „Черно на бяло“. Една инициатива породена от изследване, според което всеки 3-ти българин не знае къде се намира черния му дроб.

Поводът да се видим е кампанията на Triple E.Y.E Project „Черно на бяло“ за осведоменост за здравето на черния дроб. Защо се включихте в нея?

Ива: Хуманитарните кампании, които са насочени към нещо добро, за мен винаги са били много изкушаващи. Много трудно мога да кажа „не“, някак не ми се струва редно. За разлика от повечето кампании, които са насочени към определена група хора, тази е насочена към един важен орган във всеки един от нас. От тази гледна точка ми се видя много важна. Когато се видяхме с хората, които организират кампанията, те припомниха нещо много особено – че докато човек стане осъзнат за здравето си, понякога минават години. В малки стъпчици осъзнаване, разбиране за това как функционираме и може би наистина трябва да минат години, за да разберем, че черният ни дроб е един от най-важните органи. Не знам защо ние по някакъв начин го слагаме само на плоскост алкохол. Много по-малко на мазни храни. И както винаги всичко в България е от стреса и от политиката, а голяма част от нещата, които ни се случват, са заради начина, по който живеем. През годините някак ни накараха да преглеждаме половата си система, детеродната си, кръвта си, какво ли не си преглеждаме, но черния дроб следим много малко, а при него е изключително важен прегледа, защото когато заболи, вече е болен, много. И макар че е регенеративен орган, този процес не е обратим винаги. Това беше причината, поради която ние трите казахме „да“, защото сме отговорни хора, но и няма да крия – ние сме хедонисти, особено аз и Лени, Еви е по-въздържана. Особено по отношение на хубавите вина, ние с Розберг се раздаваме, аз членувам и във винен клуб и за мен няма вечер без вино. Това е най-хубавата част от почивката, от споделянето и веднага започнах да се замислям, да се попипвам тук под ребрата какво се случва. Оказа се, че няма проблем, но и никога не се бях изследвала.

Оказва се, че много важен фактор за заболяването на черния дроб са и лекарствата. Много хора ги взимат с шепи и с чиста съвест, че правят нещо добро за себе си, а то е точно обратното.

Голяма опасност има при хората, които спортуват, защото всички тези добавки, които те взимат, минават точно оттам. Доста спортисти ни разказаха смущаващи неща. Мадлен Алгафари – като психотерапевт – също направи интересна връзка с голяма част от лекарствата и това, което се случва в черния ни дроб. И всичко това като го сложиш накуп, започва да прилича на малка капка катран в голямото ни безоблачно щастие. Ние много се придържаме към идеята, че... „чукам на дърво всичко да ми е наред“ и докторът по-далеч от мен. Но така не става.

Като част от кампанията каните няколко известни личности, които откровено говорят точно по тази тема?

Ива: Решихме да поканим наши приятели, които познаваме, повече или по-малко, и да си говорим приятелски, като включим и темата за черния дроб, което не е много лесно. Тествах няколко мои приятели на морето и те ми казаха: „Я, да си пием спокойно...“, но когато човек се замисли сериозно за живота, минава оттам, защото той е възможен, хубав и щастлив, само ако сме здрави. Срещите ни са с известни хора, но не по този начин, защото повечето известни хора никой не ги пита как е черният им дроб. Не че това е голяма новина, но се замисляш за изборите си и затова се опитваме да сме откровени, без да сме дидактични, да се позаровим малко надълбоко и в същото време да се доближим до хора от сцената, които са много любими и обичани. Както каза Христо Мутафчиев: „И аз си плащам сметките, но не плюя по улиците, защото съм от Карлово и съм много отговорен“. Смятам, че тази кампания ще сработи, надяваме се всички.

Понякога обаче май трябва да ни се случи нещо лошо, за да променим начина си на живот.

Ива: За съжаление, при черния дроб понякога е късно. Там нещата наистина са подли, защото, когато заболи, вече трябва да си на легло. Весо Овчаров разказа една история, която е много отрезвяваща. Той на 14 години е можел да умре от черен дроб. Сега е най-успешният парапланерист, прави лупинги и световни рекорди във въздуха и човек никога не би се сетил, че е преживял такова нещо. Самото преодоляване на тази болест е било чудо за него и се оказа, че до ден днешен той е желязно дисциплиниран по отношение на нещата, които прави, защото знае колко е гадно да си като един парализиран пенсионер в леглото и да нямаш право да се обръщаш дори. Така че тези неща не са много обратими, а българинът обича да пие, обича мазното. Старите хора казват: „Не ми хвали баницата, ако не ми тече масло по брадата“. Нашите традиции в последните десетилетия не са много в полза на доброто ни здраве, така че поне един повод за размисъл. Смятам, че човек започва да мисли по тези въпроси, когато е по-запознат. След това нещата се променят. Ако не знаеш какво се случва под ребрата ти отдясно, няма да промениш нищо. Но ако знаеш, че черният дроб отговаря за 500 жизненоважни функции в тялото ни, ще си по-внимателен към него.

В същото време все повече се говори за здравословно хранене, хората стават масово вегани и въпреки това статистиките показват друго.

Ива: Както каза един приятел – по брой на вегани и вегетарианци сме може би на първо място в Европа.

Май само на думи.

Ива: Аз съм вегетарианка от дълго време, сега и постя, т.е. в момента съм и веган, и мога да кажа, че доста хора се събират в „Старата къща“, ресторанта на БНР, и не са много тези, които постят. Нещо мазничко с тортичка на финала – това е традицията. Но във всички тези християнски традиции има нещо много здравословно освен за духа, но и за тялото.

Може би е хубаво да си го доставяме това усилие, което в крайна сметка облекчава и телата ни, и черния ни дроб, и кръвоносните ни съдове, и мислите ни.

Вие кога станахте вегетарианка?

Ива: Преди повече от три десетилетия. Занимавах се с класически балет и когато се отказах (защото при него или трябва да станеш професионалист, или да се откажеш), излизайки от зоната на всекидневните занимания, си казах: „Сега ще стана много дебела, трябва да преосмисля нещата“. И започнах да чета. Лидия Ковачева ми повлия много. Всъщност тя ме промени. Пол Брег също. Това са двамата автори, които ме накараха да осъзная нещо много простичко – че естествената ни храна е живата храна – зеленчуци и плодове. В началото можеш да ядеш нещо животинско веднъж седмично. Когато тренирах още, винаги ни обясняваха: „Яжте месо, то е безопасно. Белтъчините са добри, а въглехидратите – лоши“, но това е глупава идея и за съжаление, масово изповядвана. Когато човек говори за белтъчини и въглехидрати, не си дава сметка за пълноценността и хранителните свойства на един продукт. Реших, че толкова месо съм яла, че ще го спра за един месец и след това ще реша дали да го ям изобщо. Почувствах се невероятно добре, изключително хвърчаща, олекнах, кожата ми се изчисти, катерех повече стълби, наспивах се по-бързо и си казах: „То било много хубаво“. При мен нищо не може да се случи насила. Винаги е някакво вътрешно убеждаване. Когато се убедиш вътрешно, че умрялото животно не е добра идея да го ядеш, тогава няма сила на света, която да те изкуши.

Има още...


А по-отношения на децата? Успяхте ли да възпитате тази култура на хранене и при тях?

Ива: Вкъщи винаги е царяла огромна толерантност. Всеки избира какво да прави. Ние и двамата с мъжа ми сме свободолюбиви и даващи свобода, така че той яде месо, а аз съм готвила на всички всичко. В някакъв момент децата бяха на йога лагер и след него отказаха месото за малко, после пак се върнаха. В момента малката ми дъщеря Мина стана вегетарианка по чисто етични причини. Не е казала, че завинаги ще бъде, но това младо поколение е много чувствително към природата и връзката с нея. Самият факт, че се убиват животни или начина, по който се отглеждат, на тях им влияе на нивото на сърцето, буквално, и тя се отказа заради това. Иначе много обичаше дюнери. Но ще видим докога... Когато причините са етични, човек много трудно би могъл да се върне назад.

Продължават ли децата да са най-големите Ви учители?

Ива: Те вече са големи и сега е едно такова хубаво, защото с времето сякаш ставаме повече връстници. Първо, аз чувствам все по-голяма свобода, защото са големи. Малката наскоро стана на 18 и изпитвам някакво облекчение, че мога да си легна в 11, а тя ще поеме отговорността в колко ще се прибере. От друга страна, разговорите вече са за приятеля на Ида, който е голям сладур – Джейкъб. Сега ще пътуваме заедно в Лондон, за да се срещна с баща му. Имам чувството, че се изравнявам с тях на възраст. Ставаш някак ведър, не казвам безотговорен, а малко тийнейджър, малко по-безхаберен, а те на свой ред, стъпвайки си на краката и започвайки работа (съответно на Мина сега й предстои кандидатстване в НАТФИЗ), стават по-отговорни. Виж колко е готино – те са по-отговорни, аз – по-безхаберна. На мен ми олеква, а на тях им става по-тежко. Сега си дадох сметка за това, като го казах. Много хубав процес.

Защо се върнахте в БНР?

Ива: Самото връщане в БНР беше малко въпрос и на случайност. Напуснах „Оберон Радио Макс“, защото за мен там вече нямаше работа. Аз гледам на себе си като на журналист, а не на модератор, а в частните радиа искат повече модератори – хора, които в 40 – 50 секунди правят лека фльонга с приятен глас и после рекламна игра. Докато аз винаги съм търсела сериозното съдържание, културата винаги е била голямата ми страст и потърсих свобода и реализация другаде. Имах една хубава покана от много уважавани мои приятели, междувременно в БНР разбраха, че съм напуснала и ме привлякоха. Тогава си дадох сметка, че ако говорим наистина за сериозно съдържание и високи стандарти в професията, те са тук. А програма „Христо Ботев“ е насочена към културата, обществото, има повече дълбочина. При нас пъргави бегачи са „Хоризонт“, те са новинарският лидер.

При нас е по-спокойно и по-дълбока водата. Тук можеш да направиш публицистика, много се говори за култура, което за мен е изключително важно.

Тук кампанията „Будител на годината“ си е на мястото и съм щастлива с този избор, особено след като огромна част от живота ми, над 25 години, е минала в частни медии. Най-дълго съм работила в bTV, ако говорим за телевизия, а ако говорим за радио – в FM+, по-малко в БНТ. Във времето комерсиалните медии винаги са били зависими от рейтинга, а специално радиостанциите са фонови. Те не трябва да дразнят и затова казват: „Не трябва да има дълго говорене, песните трябва да са познати, всичко трябва да е гладко“. Докато националните и обществените медии са по-различни – трябва да ги слушаш, т.е. слушането е задълбочено, и по важни теми. На мен това ми импонира.

Липсва ли ви телевизията?

Ива: Аз не я гледам дори, може би от 2007 – 2008 насам, и смятам, че телевизията е най-бързо умиращата медия. Тя вече умря. Ако погледнете рейтингите, ще видите процент гледаемост между 5 и 8 в най-добрия случай. Не говоря, ако има финал на световно. 8% от българите гледат телевизия и повечето са в малките градове. Отговорът е много прост – толкова е динамично времето, че никой не може да предположи какво бих искала да гледам аз в 8 вечерта. Днес всеки на своето мобилно компютърно устройство избира медията си – дали ще чете, дали ще гледа филм, дали ще пише... Ако има интересно интервю, което се случва по телевизията, го намирам онлайн. Т.е. гледането на телевизия става on demand, както вече и подкастите станаха модерни. Радиото е друга бира (айде вино, защото обичам вино), защото то е единствената медия, която може да придружава тази динамика чрез слушалките в ушите. Нищо, свързано с екран, не може да го достави. Да не говорим за възможностите за радиосигналите и космоса – радиото е вечна медия. Тя е най-бързата, най-лесната, най-достъпната и от тази гледна точка се оказа, че радиото ще надживее останалите медии, въпреки онази песен, Video Killed the Radio Star. Не е вярно, обратното е.

Вие представяте много книги. Коя е книгата, която Ви е променила най-много?

Ива: Да, аз чета непрекъснато, но последните години Ювал Ноа Харари най-трайно присъства в моите четива. Първо защото не е типичен писател, а мислител и учен. „21 урока за 21-ви век“ е нещо, което си го отварям от време на време. Много харесах и Ерик Уайнър – „География на блаженството“, География на гения“. Но той е забавен. Халед Хюсейни ми е любим. Латиноамериканската литература я обожавам, всичко, което излезе на Исабел Алиенде, макар че тя рядко престава да пише. Това са ми  евъргрийни. Мураками много обичах, но за съжаление, след „Норвежка гора“... не е това, което е „Кафка на плажа“. Човек като се разболее по някой автор и няма как. Набоков обичам, руските автори, дори Тургенев. Ново откритие напоследък не мога да кажа, че имам – освен Ювал Ноа Харари, който така да ме е превзел.

Аз още не мога да се пречупя с аудио книгите.

Ива: Много хора ги слушат в колата и започнах да ги оценявам. Първо, оценявам факта, че много хора не могат вече да четат заради проблеми с очите. Второ, динамиката е такава, че много време прекарваме в колата. Имам един приятел, който непрекъснато слуша аудио книги в колата, и то на английски. И освен че английският му е станал брутално добър, се оказва, че той наистина много чете, но не в този класически смисъл на думата.

Важното е да общуваме с книгите, независимо как.

Аудио книгите също имат това предимство, което казах преди малко за радиото, защото на динамичния човек му е най-лесно да сложи едни слушалки в ушите и да тръгне. През деня няма как, а вечер, когато главата ти е жужащ кошер, не е окей да седиш над книгата и да си наясно, че няма да четеш. Аудио книгите са прекрасен, възможен и много съвременен вариант и усещам, че около мен много хора започнаха да го правят. Иска ми се да са добри продукции, защото не всяка прочетена от някого книга е добра аудио книга. Когато гласът е жесток, когато имаш Ицко Финци например, той как чете, гигант. Ние тук в „Христо Ботев“ имаме много подобни форми. В момента излъчваме Георги Господинов, който сам си чете произведенията, и това е голям кеф. Искаш цял ден да пътуваш. Аз съм правила кръгчета с колата, за да го слушам. Защото един автор няма кой друг да го прочете така, както той самият. И е много приятно.

По-често ли си позволявате да забавите ритъма? Успявате ли да си откраднете това време?

Ива: Свърши ли кампанията „Будител на годината“, защото всяка година си мисля, че няма да издържа и че нещо лошо ще стане, че всичко ще се провали, а то става все по-хубаво, напрежението започва да пада. Това са ми любимите часове от годината. Всички сезони обичам, но някак това предвкусване на празниците… Както споменах, заминаваме за Лондон, а Лондон по Коледа е много красив. Наскоро пък ми подариха пътуване до Абу Даби за финала на Формула 1. Преди това пък бях в Тирана на медийната среща по покана на Максим Минчев. Така че – тази година ми беше много щастлива. Започнах я с Куба и я завърших с Абу Даби. Добре ми се получиха нещата – и на изток, и на запад.

Правите ли си равносметки накрая на годината?

Ива: О, да. Ние имаме един женски клуб, в който сме четири жени, и вече няколко години си имаме традиция да се събираме и да си разказваме годината – какво ни кара да се гордеем, какво ни се е получило. И наричаме за следващата. Сега ще се съберем на 22, защото това е истинската Нова година, зимното слънцестоене. Ако си наричаш някакви неща, трябва да е на 22. Мисля, че тази година беше разкошна. Дъщеря ми се върна, тя учеше в Глазгоу, гаджето й идва много често. Около нас количеството любов рязко се увеличи. В радиото нещата, въпреки кризите, които имаше при смяната на генералния директор, пък показаха нещо много важно – устойчивост в същността – свободата на словото ни е най-важна и няма как да ни прегънат, което в крайна сметка е добра вест.

Заставали сте и зад много други кампании, има ли някоя, която Ви е много лична?

Ива: Да, посланик на кампанията “1 опаковка = 1 ваксина” в Африка. Защото „Будител на годината“ е моя кампания, тя е тази, която създавам от година на година и се убеждавам колко е важно това за мен. Истината е, че се запознавам с тези хора и те влизат в кръга ми, а човек е най-малкото общо кратно между всички хора, с които се среща. Аз избирам да се срещам с хора, които променят средата, хора, които са вдъхновени, които не са завистливи, не са мрънкалници. Много добре построявам личните си хоризонти и личната си кристална решетка от готини хора. Иначе пътуванията ми в Африка като посланик на тази хуманитарна кампания мисля, че завинаги промениха светогледа ми по отношение на живота – и като стойност, и като ценност.

Едно глобално смирение. Като ти се затръшка отвътре егото малко повече и започнеш да се жалваш за някакви неща, които са абсолютно несъществени, се връщаш в онзи момент и се отрезвяваш. Животът е страхотно щастие и благодарност.

 

Ирмена Чичикова: "Никое проявление на любов не е погрешно"