Лица

Искра Ангелова: Днес всички омерзени, можещи и знаещи са по улиците на България, а в БНТ цари тишина

На улицата днес са погнусените и искат да бъдат чути

Искра Ангелова: Днес всички омерзени, можещи и знаещи са по улиците на България, а в БНТ цари тишина

Снимка: Личен архив

Едно от най-емблематичните лица в БНТ през годините е бившата водеща и автор на предаването "Нощни птици" Искра Ангелова. Предаването бе свалено от ефир от Емил Кошлуков. Тя не спира да се бори срещу погубването на обществената телевизия. Как по-добре да представим един журналист, освен чрез собствените му думи: 

"Искаме да можем да упражняваме професиите си свободно, да не ни унижават в собствената ни страна; да не ни уволняват, защото можем и знаем; да се радваме на свобода на словото, а не на превзети от олигархията медии; [...] искаме да не сме затиснати от корупция, без прозорец за бягство и надежда [...] искаме сериозна културна политика и развитие на цялата мрежа от театри и културни центрове из България, както и назначаването на млади и кадърни мениджъри на тези места, а не целенасочено и повсеместно унищожаване на културата и превръщането й в халтура с неизпълними изисквания за все по-голяма популярност."

И ние искаме същото, затова няма как да пропуснем да чуем мнението на Искра за протестите, скандалното управление на БНТ и борбата за култура в България. 

Искра, Вие сте част от журналистите и обществениците, които внесоха в СЕМ и в Народното събрание отворено писмо с искане за спешен мониторинг на БНТ и оставката на Кошлуков. Ще успеете ли да върнете обществената телевизия на гражданите? 

Искра Ангелова: Не и докато гражданите не осъзнаят липсата ѝ. Всъщност онова, което трябва да се осъзнае, е, че обществените медии по цял свят гарантират на зрителите/слушателите си истинска полемика, висок професионализъм, плурализъм и обективност. Единствено те могат да си позволят “лукса” да правят обективни разследвания и имат свободата да държат най-добрите журналисти, да отделят специално внимание и бюджет за публицистика, за културата, религията, образованието – иначе обществата биха затънали в калта на комерсиалните, жълти и пристрастни продукти на свободния пазар, поради финансовите и други зависимости на частниците в борбите им за рейтинг и реклама. С други думи – на екран биха останали само предавания като Биг Брадър и криминални хроники вместо новини (“порно” и “насилие”). Макар че лично аз съм работила в “частна”, национална телевизия в САЩ – CBS – и тази ѝ битност не я освобождаваше от отговорността на добрата журналистика и политическата обективност. Напротив – там телевизиите и техните журналисти изразяваха публично позициите си и сблъскваха гледни точки, а за да се гарантира редакционна независимост по време на новините и публицистиката не се излъчваше реклама.

Дали самите граждани осъзнават какво се случва в БНТ? 

Искра Ангелова: Мисля, че да. Ние имаме сериозна и автентична обществена подкрепа. Аз бях изключително вдъхновена, когато за едно денонощие успях да събера толкова много и важни подписи, а после с колегите продължихме тази работа до внасянето на писмото. Зад това писмо стоят: Мария Стоянова, председател на СЕМ (2016 – 2017), дългогодишен кореспондент на БНТ за Германия и Западна Европа; д-р Горан Благоев, автор, водещ и изпълнителен продуцент на предаването „Вяра и общество“, водещ на предаването „История.БГ“, с 28 годишен стаж в БНТ; Роберт Ковачев, главен продуцент на Вътрешни продукции в БНТ до 2018, автор на предаването „Референдум“, с 26 годишен стаж в БНТ; Боряна Пунчева, режисьор, с над 30 годишен стаж в БНТ; Камен Алипиев, спортен коментатор и изпълнителен продуцент в БНТ, с 30 годишен стаж в БНТ; Бойко Станкушев, публицист в БНТ до 2015 г., директор на Антикорупционен фонд; Уляна Пръмова, дългогодишен журналист и директор на БНТ (2004 – 2010); Марио Гаврилов, икономически журналист, водещ на предаването „Бизнес.БГ“ до март 2020 г., с 22 години стаж в БНТ; Камелия Дончева, ръководител направление Програмно осигуряване до април 2020 г., с 20 годишен стаж в БНТ и аз.

Толкова много приятели и непознати ми писаха през последните дни: „Как мога да се подпиша?“, че се уверих, че работата ми през тези 14 години за БНТ е имала смисъл, а и че у нас действително има гражданско общество, че то не е химера, която се събира само около писането на някой проект, както се опитват да ни внушават напоследък… Но че това гражданско общество има нужда от инициативност, от лидери, от някой, който да го поощри, за да знае, че има смисъл да действа и да изразява публично мнението си. Според мен това е мисията на обществените медии – да изразяват гласовете на непредставените в комерсиалните медии хора – образованите, студентите, интелектуалците, обществениците, хората на изкуството, предприемачите, opinion-maker-ите – изобщо хората, различни от т.нар. измислен highlife, с чието житие и битие често ни занимават частните медии, както и различни от политическите говорители на властта.  

Сега броят на подписалите е много по-голям – освен целия екип и прекрасните музиканти на „Нощни птици“ и много колеги журналисти, които са работели в БНТ, под отвореното ни писмо за оставка непрекъснато се подписват нови и нови граждани, журналисти, писатели, актьори, музиканти, учители, лекари, юристи, инженери, IT специалисти, студенти… Ето днес се подписа щурецът Валди Тотев, вчера – журналистката Копринка Червенкова, онзи ден – режисьорът Александър Морфов, по-онзи ден – журналистката Веселина Седларска. Гордея се, че съм една от иницииралите събирането на такава компания.

Освен нас, журналистите, които пуснахме писмото, под него подписи са сложили още: Теодор Ушев, Тивериополски епископ Тихон, Александрина Пендачанска, Явор Гърдев, Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Калин Терзийски, Васил Георгиев-Кръпката, Михаела Филева и още стотици съмишленици от културния и обществен живот, които наистина искам да спомена тук, но форматът на интервюто налага ограничения. 

До днес подписалите са 1718. И е интересно, че сред тях почти няма партийни членове или политици. Много интересно всъщност. Изключително впечатляващ списък, който може да бъде разгледан и подписан ето тук.

Има ли шанс за промяна в "телевизията майка"? И ако тя настъпи, ще се върнете ли в ефир? 

Искра Ангелова: Почувствах се като в машина на времето, когато големият протест започна да минава регулярно и пред БНТ. Но  разбира се, за всичко е помислено – не било разрешено на големи групи от хора да протестират по малките улички… Така се струпваха хората пред телевизията и през 1989, и през последвалите бурни години, и през 1996-7, когато отвътре звучеше Let it be, и през 2013 – да й ръкопляскат. Сега, когато можещите и знаещите, децата, които учат по света, честните и моралните хора са на улицата, вътре в БНТ цари тягостна тишина… 

Истината е, че БНТ в това й безпомощно състояние, напълно обезкървена от хора, които имат смелостта или по-скоро – безразсъдността – да провеждат битки и да отстояват ежедневно професионалните журналистически стандарти (плурализъм, обективност, независимост, възможност за дебат и свободна „минутка на водещия“, отказ от съобразяване с цензура и автоцензура), няма как да се справи сама. На нея й е нужен външен тласък, защото много от хората, работещи там, са обезверени или са по-възрастни, или са отчаяни, или пък са просто реалисти – те знаят, че на един напълно овладян медиен пазар те няма да могат да си намерят работа, а искат да упражняват професиите си. Друг е въпросът, съвсем теоретично се питам – ако професията ти е да казваш Истината – как продължаваш да я упражняваш, когато това вече не е възможно??? 

Ние от своя страна няма какво повече да губим – аз през всичките тези години, упражнявайки тази изключително неблагодарна и изтощителна функция – на продуцент без портфейл и организатор, на човек-екип-гости и редактор на монтажа, сценарист и водещ – загубих работата си за БНТ, но честно казано, не съжалявам много. Тъй като ние, работещите за БНТ, сме били и много ниско платени – винаги съм казвала, че всъщност ние няма какво да губим освен достойнството си. Затова и преди, и сега съм го защитавала. 

Насажда се мнение обаче, че ние шумно изразяваме мнението си и се бунтуваме, защото сме отстранени. Обратното е – ние сме отстранени, защото винаги сме имали собствено мнение, защото сме следвали нашата лична преценка и съвест, а не опорките на някоя партийна или ПР централа и сме имали доблестта да защитаваме свободата си. Не случайно вътрешно ни наричат „протестъри“. ;-) 

Дали бих се върнала в среда, която не ме защити и се освободи от мен с облекчението на двойкаджия, който мрази по условие по-умните си  и свободни, смели съученици – ами не знам. Не съм размишлявала над този въпрос, при всички положения не и при това ръководство – и моят мазохизъм има граници.

И още ... 


А какво всъщност стана БНТ се ползваше с най-високо доверие сред зрителите?

Искра Ангелова: Ами това, което ставаше по соца – цензура и подмяна. Канят се правилните хора, задават се правилните въпроси, едни говорещи глави се местят от едно студио в друго. Аз не я гледам вече, защото само се ядосвам. Само че разликата със „соца“ е, че БНТ не е на държавата, както беше при режима. Не е и на „правителството“, както то си мисли, защото то „давало парите“. Не ги дава то. Има един съществен момент тук – тези 70 милиона годишно не са на правителството, а на данъкоплатците, т.е. на целия български народ. Да, по 10 лева годишно излиза на българин, но си е пара. И затова мантрата „Който плаща – той ще поръчва музиката“ и затова БНТ ще бъде ПР-проправителствена телевизия на българската държава… не хваща „дикиш“. И БНТ, както впрочем и заплатите на хората в Народното събрание, и в съда, и в прокуратурата, и във всички министерства, както и във всички партии са на „заплата“ при нас, данъкоплатците. И ние имаме право да ги сезираме, когато не си вършат работата. Чувството за безнаказаност, което обзема всеки, сдобил се с власт е илюзорно. 

На тези „корекции“, които обществото нанася, се крепи демокрацията всъщност. И затова все по-често се говори за „гражданско общество“. Как се избират директорите на обществените медии? Ами не от обществото, във всеки случай. Как да определим техния „рейтинг“, освен чрез броя на подписалите отворените писма за оставката им или чрез броя на протестиращите пред сградата на обществената медия? Не мисля, че останаха много хора, които да гледат БНТ – всеки ден срещам някой, който ми казва, че я е гледал само заради нашето предаване например. БНТ имаше няколко знакови лица и предавания, с които нарочно се прости и сега стана просто проправителствена пресслужба. В това няма лошо, но тогава трябва да се финансира от бюджета на правителството за ПР, по-честно ще е, макар средствата пак да идват от нашия джоб.

Как се живее у нас, ако не сме "на някого човек"? И помага ли в борбата срещу статуквото това, че сте разпознаваема личност след толкова години работа в името на зрителите? 

Искра Ангелова: Много трудно. Аз идвам от „неблагонадеждно и буржоазно“ семейство, преследвано и изселвано по времето на комунизма, никога не съм имала връзки и винаги съм се явявала на конкурси за всичко, което съм правела, учила, работела. Спечелих национална олимпиада по литература и затова бях приета в СУ и завърших българска филология едновременно с НАТФИЗ, където бях приета в няколко специалности и класа. Един от важните конкурси, на който с явих през зимата на 1995/96 година беше този за стипендията Фулбрайт, с чието спечелване отидох в САЩ. Пак след конкурс започнах работа на трудов договор в CBS. Когато се върнах в България, продължих от там, докъдето бях стигнала – нови конкурси, ако съм ги печелела – то е било заради изключителното ми CV, 3 висши образования, опит като журналист в национална американска телевизия в Ню Йорк и завършена магистратура по телевизионна журналистика в Бостън, САЩ. 

Но през всички тези години на мен не ми беше дадено да развия потенциала си, да направя „кариера“, да се развивам, да се осъществя, да реализирам всичките си идеи – всичко, което съм постигала беше постигнато страшно трудно, а аз работех неуморно като мравка. И не помръдвах от мястото си (напред или нагоре), но искам да ви кажа, че при такова голямо съпротивление – чалгата, пошлостта, комерса, лошия вкус, ниското ниво, интригите и завистта в държавните структури – това 19 годишно „стоене на едно място“ е равнозначно на огромен прогрес. Отстояването на добрия вкус, професионализма и високото ниво в медиите – ако щете – на езика и темите на разговора, на типа гости и въпросите, на които отговарят – е огромно и съвсем съзнателно усилие, което съм провеждала в защита на българските творци и хора на изкуството, на българските интелектуалци и на нашите деца, които ние възпитаваме с примерите, които им показваме „по телевизията“. Т.е. макар и да няма видими, материални или други измерения, аз считам това за огромен мой личен успех. 

Това, че съм разпознаваема личност, ми помага само когато попадна в болница в тежко състояние. Иначе засега само ми е пречело – хората несъзнателно завиждат, те мислят, че "да си по телевизията“ е някаква много бляскава, сладка и лесна работа и че – въобразяват си – ти си и богат. Те идея си нямат, че през всички тези години фризьорката или учителката в детската градина са правели повече пари от мен и че всъщност аз просто обичам работата си и затова стоя – смятам я за мисия. А сега ми бе отнето и това – правото да упражнявам професиите си, аз съм и актриса, и филолог. Аз вече не мога да упражнявам професиите си в България и да реализирам потенциала, таланта и идеите си, заради които съм била уважавана и приета на работа в една от трите национални телевизии в САЩ или на сцената на бостънски театър – за мен работа в българска телевизия или в театър днес няма. Вие сама си отговорете защо.

Има нещо дълбоко мазохистично, но и сизифовско в този вид усилия и след като вече живея втори живот си казах, че трябва да променя този привкус. Отстрани изглежда много примамливо – тази седи по телевизията и си приказва с интересни хора, но огромният, невидим труд, който съм вложила във всяка минута от това високо професионално съдържание срещу цялата система – защото ние никога не сме били любимци на шефовете поради абсолютната си независимост – да ми коства живота… е, това ми се струва малко прекалено.

Наричат ни „нулево поколение“, какво влагате в това? Ядосвате ли са на подобно определение? Усещате ли умора от безплодните си битки?

Искра Ангелова: Това, че във всяка детска приказка героят или героинята се борят срещу огромни несправедливости, сили на злото, омърлушени конформисти и подли предатели, никак не е случайно. Онова, което крепи „силите на злото“, ми е непонятно – вероятно и тези хора, когато си лягат вечер, имат оправдание пред съвестта си – надали си казват: „Аз съм лош човек, лош и малко отвратителничък“. Но виждам и друго – те се множат. Все по-често по улиците на София срещам свирепи, зли хора, които ме гледат с неприкрита омраза. Аз ги наричам „орки“. Непонятно ми е тяхното озлобление. По някакъв начин ги и разбирам, защото – както казвам на дъщеря ми, когато ме попита „Защо?“, казвам ѝ като в „Майстора и Маргарита“ – няма лоши хора, има само нещастни. И все пак аз не знам защо хората освирепяха толкова. Пътувала съм по целия свят и никъде хората не са били толкова лоши. Какво пък е това нещастие, което е в състояние да те превърне в потенциален убиец?!

Установявам, че несбъднатите мечти на нашето поколение и на това на нашите родители родиха много омраза. Това ме същисва и аз всеки път, когато се сблъскам с нея, плача. А пък трябва веднъж завинаги да си кажем: това няма нищо общо лично с нас, това е поколенчески проблем. Предава се по наследство и е дамгосало едни хора, родени между 1944 и 1989. Ако не друго, което да можем да пипнем и да видим днес, тези 45 години в затвор и безнадеждност родиха нас – децата, заченати в затвор и безнадеждност. 

Няма как ние да сме добри, ведри и невинни, колкото сме били в началото на всички тези протести, от първия нелегален протест на "Екогласност", на който отидох тайно като ученичка, защото моите родители отидоха без мен, за да ме предпазят; през свирепия глад на Лукановата зима; по време на протестите на цялата страна през зимата на 1996-97, когато една нощ в аулата на Университета, където се събирахме от всички ВУЗ-ове, спонтанно бях избрана за говорител на студентите след мое емоционално слово против разцеплението и мравченето, което дръпнах… И днес знам, че най-големият проблем пред българските „демократични сили“ е именно разцеплението и мравченето… 

… Но ние няма как да сме наивни вече, няма как, защото нямаме никакви илюзии или надежди. Ако има нещо, което не мога да простя на политиците от последните 18 години – то това е убийството на надеждата.

Колко от нас, съм се питала после, изобщо се реализираха? Ние, които нямахме връзки, роднини, близки на властта по комунизма? Сега е лесно: управляващите ни наричат ту лузъри и маргинали, ту пък внезапно се жалват, че ние сме „яли от меда“ в кацата, а те не са (учили в Хага)… Едно цяло поколение умни, добре образовани (защото, ако не друго, учехме доста по соца), културни и свободни духом (защото идваме от семейства, които слушаха Свободна Европа и Voice of America в кухните си) беше изхвърлено на боклука. Много от нас заминаха, но се върнахме. Все още тук витаеше романтиката на промяната и на нас – носталгици и родолюбци, не ни се щеше да живеем като хъшове на някаква синекурна длъжност в някаква корпорация в някоя уредена западна страна цял живот, искахме тъкмо ние да сме „актьорите“ (от английски – „the actors” – извършителите на определена дейност, създателите, главните действащи лица) да правим, да създаваме, да променяме. Аз изпитвах такава изгаряща ме отвътре носталгия по България, докато живеех в Америка – носталгия по хората… По артистите, по приятелите ми, по душите, които умеят понякога да си говорят с Бога… по хората, които живеят на светло, работят честно и обичат приятелите и семействата си, по начина ни на говорене, по общите книги и филми, по един наш си, неповторим контекст… Защото с кого в Америка можеш да говориш за филмите на Тарковски, Фелини или Бергман, за романите на Достоевски, Хесе, Кортасар или Булгаков, за стиховете на Стефан Цанев, Валери Петров, Блага Димитрова или Багряна… Заради това се върнах аз. Защото с цялото си същество жадувах да живея сред културните и просветени хора, с които бях израснала. Бях убедена, че заедно ще успеем да изградим един по-добър дом за нас и за нашите деца. Не стана.

Постепенно ни претопиха. Подмяната се случваше явно и планирано през медиите, поетапно и съвсем умишлено. През целия си живот на журналист в България съм се борела срещу нея, срещу „Бял мерцедес ме преследва в живота“, „Хвани ме за пакета“ и уродливите им последствия. Не направих компромис нито с политическите си възгледи, нито с естетическите, нито с моралните си виждания. Това по някакъв особен начин винаги е настървявало хората, с които работех в медиите. Т.е. – шефовете ми. Аз не бях подкупна или манипулируема, аз не изповядвах едни идеи, защото ми е било платено или съм получила работа заради тях, аз ги изповядвах съвсем чистосърдечно и истински. Била съм прогонвана по политически причини от телевизия три пъти – през 2001 от БТВ (когато царят спечели изборите), през зимата на 2004/2005 от Нова, когато тя смени собствеността си. От 2005 пиша, организирам, редактор съм на монтажа и водя „Нощни птици“ по БНТ. Днес съм без работа и правя YouTube предаване – интервюта по време на карантина – „Лексиконът на Искра“ и работя за една интернет енциклопедия. 

И още ... 


Има ли шанс за културата? Или е тотално задушена от халтурата и безскрупулността? 

Искра Ангелова: Не знам как да отговоря на този въпрос. Разбира се, че винаги има шанс за изкуството – аз обичам да казвам, че след 100 години никой няма да помни кой е бил министър на културата или директор на БНТ, президент или шеф на някаква комисия или съвет по времето на Леон Даниел или Гена Димитрова, Рангел Вълчанов, Апостол Карамитев или Стефан Цанев. И Шекспир е маскирал прекрасните си, задълбочени, гениални пиеси, като им е слагал за цвят по една сцена на уличен език, в която героите са „прости“ и говорят цинизми – дори и тогава той е знаел, че за да „минат“ пиеси като „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“, „Ричард 3“, „Макбет“, трябвало да има и по един простоват, уличен шут или група селяни, които да поразмахват средни пръсти на публиката. Нищо не се е променило – народът иска зрелища, просташки шеги и секс. Това е положението и винаги ще е така. Но театърът е жив, а пиесите на Шекспир имат такива великолепни постановки днес, че явно тази малка хитрост си е струвала! 

Има ли шанс за културата в България? При толкова много талантливи хора на изкуството у нас – несъмнено. Проблемът обаче вече е да не умрем от глад, защото това очевидно е целта. Но пък от нас зависи да намерим и предложим модел за подкрепа на изкуството, който да не обрича създателите му на тотална бедност и унижение – в крайна сметка потребление на изкуство у нас определено има, книжарниците са на всеки ъгъл и те не продават само чик-лит и розови романи, напротив – малкото останали театри се пукат по шевовете; киното ни най-сетне излезе от дълбокия си зимен сън и печели най-престижните международни награди; а писателите ни се превеждат по цял свят. Просто е нужно този огромен интерес да се капитализира така, че средствата от него да не потъват някъде между потребителя на изкуството и твореца… 

Аз не се сещам за нито едно правителство през последните 30 години, чийто приоритет да е било реорганизирането на културата и повишаването на нейния авторитет и просперитет. Не може общият бюджет за „култура, религия, спорт и туризъм“ да е 0.5, та това е дроб, не е дори число! 

Медиите имат своята огромна „вина“ в процеса на „опростачване“ на нацията и смятам, че сега е време да изкупят този грях и да обърнат нужното внимание на високото, добро и печелившо изкуство, с което е пълно у нас. Защото за никого не е тайна, че не търсенето определя предлагането, а обратното – в сферата на изкуството е така. Когато в публични и медийни звезди са превърнати зорлем представители на утайката на обществото, престъпници и проститутки стигаме там, където сме днес – в духовна пустиня. Неслучайно България е последна по функционална грамотност според изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD). 

На площадите виждаме една абсолютно разнородна маса от протестиращи. Спред Вас имат ли фокус протестите и дават ли ни надежда за свободата на словото в България? 

Искра Ангелова: Според мен унифицираните и организирани протестиращи биха били доста по-притеснителни. Това би говорело за „платен“ и наложен отвън/отгоре протест с някакви тъмни задкулисни цели. Хората на улицата днес са всички омерзени от управлението на политическата върхушка в НС и искат генерална промяна на играчите на политическата сцена. Този протест не е икономически, както бяха протестите през 1991, 1996-7, 2013 – той не се случва, защото хората са гладни. Те пак са и гладни, но не това ги е извадило на улицата. Това е протест на морала срещу беззаконието и трябва да бъде схванат като такъв. Това, че на площада има и хора от БСП и фракции, не ми харесва, но аз смятам, че в този случай и най-широка коалиция срещу статуквото върши работа – за освежаване и за приземяване, ако щете. На улицата днес са погнусените. Да, между тях има и „гнусни“, но те си го знаят, мисля, и не развяват много знамената. Трябва да се намери начин да се създаде политическо представителство на тази разнородна маса, за да може тя да се обедини зад общата цел, въпреки идеологическите си различия. Или – ако не сме в състояние да го създадем – да подкрепим наличното. Длъжни сме. Демокрацията работи така – през партии, които представляват гражданите във властта. През последните години аз не се чувствам представена в НС, но сега имам надежда. Въпреки, че нашият протест срещу Орешарски/Пеевски/Мафията през 2013 да беше използван и да го използваха, аз вярвам, че това днес не е повече възможно.

Появиха се и някои упреци: „Къде са артистите? Нещо си траят!” 

Искра Ангелова: Аз лично получих масова подкрепа на подписката за БНТ тъкмо от хора на изкуството, артисти, музиканти, режисьори, писатели. Имайте предвид и друго – че винаги на такива събития се употребяват артистите/музикантите и може (само допускам) да им е поомръзнало? Те са винаги на площада от 1989. Да, вярно, малцина може и да са се поотъркали у властта, но като цяло тъкмо артистите и музикантите живяха най-бедно и достойно през тези 30 години, така че няма причина да им се нахвърлят точно на тях. Те са като Щуреца – свирят, играят и пеят, защото това умеят най-добре. Приказни същества. 

Както казах, нито едно правителство досега не се е опитало да менажира културата по-добре, така че тези десетки хиляди талантливи хора на изкуството да не се чудят как да си плащат тока и къде да сервират, докато се занимават професионално с техните изключително обсебващи и времеемки, изтощителни и вдъхновяващи призвания...

Простете патоса, но всички революции досега се изнасят на рамене от поетите, които после умират самотни и гладни, забравени...

 

Милица Гладнишка разплака протестиращите