Лица

Ирмена Чичикова: „Никое проявление на любов не е погрешно“

С два нови филма за два месеца

Фина и изящна, Ирмена Чичикова винаги успява да ни обезоръжи с един особен финес, независимо дали я гледаме на екран, дали се виждаме на някое модно събитие, или ни пуска музиката, която обича да слуша. Изгубихме следите ѝ, когато реши да замени София с Лондон, но сега отново е тук и има поне няколко повода да се видим (на чаша горещ чай в един студен есенен ден) и да си поговорим. И заради филма „Писма от Антарктида“, който от броени дни е по кината, и заради „Доза щастие“, който пък очакваме с нетърпение през ноември. За ролите, които оставят емоционални следи, за реалността, която ни кара да излезем от зоната си на комфорт, за загубите, но и за победите, ни споделя самата актриса. Днес в Момичетата от града!

„Писма от Антарктида“ вече е по кината.

Ирмена: „Писма от Антарктида“ е истински специален проект и се появи във време, в което най-малко съм очаквала, че точно тази роля ще ме застигне. Отдавна не бях снимала в България, и то в главна роля, въпреки че не деля ролите на малка или голяма. Напротив, всяка една е важна сама по себе си.

С какво е специална тази роля?

Ирмена: Смеехме се с приятелите ми, че вече приключвам с майките. Последната роля, която имах желание да изиграя в този момент, беше роля на майка. И точно тя се появи. Разбира се, това в кръга на шегата. Никога не бих се отказала от това да се сблъскам с героиня, която има какво да ми даде и аз имам какво да й дам. В този случай беше точно така. Имахме кратки, но пълноценни срещи с режисьора Станислав Дончев във вид на кастинг и съм много щастлива, че ме избраха. Но тази наистина е различна. Първо ролята е написана много добре. Самият сценарий те увлича, докато го четеш, което е невероятно удоволствие. История, която искаш да видиш как ще се развие, какво ще се случи накрая и съответно си представяш как може да се изиграе.

Другото много ценно нещо е, че героинята преминава през много фази, не е равна в присъствието си. Това ме спечели, че още на ниво текст видях потенциала за силна актьорска работа.

Коя беше най-трудната фаза, която трябваше да изиграеш?

Ирмена: Сцените, в които героинята ми съобщава на детето си истината. Чисто емоционално беше много наситено и трудно. Имахме няколко такива с моя партньор Симеон Ангелов, в които, ако аз бях влязла в състояние, той не беше успял или обратното. И докато се напаснем, минахме през няколко доста тежки фази. Не само за нас, но и за целия екип, защото нито аз обичам да съм половинчата, нито в случая режисьорът ни имаше желание нещата да останат недовършени. Самата аз като зрител си давам сметка, че когато гледаш нещо, което е истинско, пълнокръвно, то ти въздейства на клетъчно ниво.

Имам приятелка, която се разплака още на трейлъра.

Ирмена: Истината е, че филмът е tearjеrker – филм, който е създаден, за да предизвиква сълзи. Обаче мен това ме радва, защото е огромно удоволствие за актьора и за тези, които създаваме филми, да видим, че предизвикваме емоция у зрителите и те няма да останат равнодушни. А не е нещо, което просто ще премине през тях, с или без пуканки. Това се оказа филм, който е доста емоционален, и то по много човешки начин. И въпреки че много хора го наричат драма, аз не бих казала, че е драма в класическия смисъл на думата. Както казва и Станислав – това е много топъл филм. Филм, който, след като го гледаш, не те оставя съкрушен, депресиран.

Напротив, оставя те окрилен – за смисъла на живота, за това, че любовта прави чудеса, че любовта може да съществува във всякакви варианти, всякакви фази и че никое проявление на любов не е погрешно.

Голяма част от твоите роли са били много емоционални, драматични, разтърсващи. Сами ли те намират или ти ги привличаш?

Ирмена: Може би е някаква съвкупност. До някаква степен ме намират сами. Аз лично не си налагам рамки да вървя в една посока в работата си. Често се получава така, че след като някой те е гледал в определен персонаж, в определена светлина, по-лесно може да те види отново в такъв. За мен е интересно и много се радвам, когато ми предлагат роли, които са многообразни. Роли, които нямат общо една с друга. Смятам, че нещата, които съм направила досега, ако човек ги погледне отстрани, са свръхемоционални, но като персонажи са напълно противоположни, посоките им са различни, което за мен е смисълът. На мен самата не ми е интересно да играя едно и също, дори да изглеждам по един и същи начин. Затова държа във всеки филм да променям нещо в себе си – дали прическата, каквото и да било, само за да разграничавам персонажите.

Говорихме си преди време с Невена Бозукова, че в България има такава практика режисьори и продуценти да те вкарват в точно определен типаж актриса – само комедийна, само драматична – и не се дава шанс да покажеш друга своя страна.

Ирмена: За съжаление, има го този момент и аз съм радетел да се разбие като подход. Това, разбира се, не се случва само в България, а и на световно ниво. Често продуцентите играят на сигурно. Ако знаеш, че можеш да се подсигуриш с актьор, който е добър в една посока, го правиш. Аз съм фен на смелостта – и по отношение на режисьорите, и на актьорите. После и зрителите, и хората от филмовите среди са в абсолютен екстаз, когато един актьор се появи в коренно различна роля. Това е толкова хубаво, толкова ценно. Лично себе си смятам за експериментатор в това отношение. Имам смелостта и имам желанието да бъда провокирана по най-бруталния начин. Не държа нито на визията, нито на това персонажите ми да са само позитивни. Напротив, колкото по-цветна е палитрата, толкова по-приятно е. Именно това ти дава възможност да покажеш способностите си. В този ред на мисли – много искам да изиграя нещо комедийно, като за мен комедията не е просто смешки, не е просто да си смешен и толкова.

Тя не се играе толкова лесно.

Ирмена: Има хора, които го носят в себе си и им идва отвътре. Обаче, ако имаш добре написан сценарий и добре разработен герой, на теб вече ти се е открехнала вратата и имаш база, върху която да стъпиш. Веднага бих дала за пример един сериал, който обожавам в момента – Fleabag. Това е невероятен пример за английски хумор, който вълнува хората по целия свят. И ако някой ден такъв сценарий се появи пред мен, скачам с двата крака. Смешен и трагичен едновременно, кара те да си съпричастен, без да си част от него.

Има още...


Има ли роля, която много те е променила?

Ирмена: Може би ролята ми в „Не ме докосвай“. Тя е като крайъгълен камък в кариерата ми досега, защото там определено надскочих себе си. Влязох в едни дълбини, в които не съм си представяла, че мога да нагазя. И съм си мислела, че по-скоро бих се изплашила от тях, което ми се и случи. Но добре че се изплаших, иначе нямаше да мога да ги прекрача. Като работа, като цялостно преживяване и всичко, което беше свързано с този филм.

Винаги говориш много емоционално за този проект.

Ирмена: Всяка роля е уникална сама по себе си, но дотогава не бях работила по този начин. Беше много подхранващо за мен, както и възможност да се доближа до повече филмови процеси извън България. Да знам, че мога да бъда на едно работно ниво с колеги, които са чужденци.

Границите вече са толкова размити, нещата в тази сфера са толкова по-достъпни, че е въпрос на упорит труд, вяра и постоянство, за да може човек да постигне по-голямо развитие.

Това беше ролята, която те отведе до „Берлинале“, с която се докосна до „Златна мечка“.

Ирмена: И ме срещна с прекрасни хора. Не само заради това съм ѝ благодарна. Както казах по-рано, за мен ролите не се измерват с това коя е най-голяма, коя има най-много награди или успехи. Реално ролята ми в „Не ме докосвай“ е малка, аз съм част от един екип, който заедно създава филма. Ние и така го възприемаме – като една съвместна работа. Независимо дали се появяваш пет минути на екран, или 50 – няма никакво значение. Ти си работил толкова усърдно и дълго, колкото всички останали. В случая бяхме възнаградени за този труд.

Чисто префесионално какво ти донесе това възнаграждение? Повече контакти?

Ирмена: При всички случаи контактите са основен елемент. Хората в киносредите по света имат друго отношение към човек, който е част от филм с такава награда. В момента, в който кажеш: “Не ме докосвай” спечели „Златна мечка“, летвата на общуване става малко по-висока.

Отвори ли ти нови врати?

Ирмена: Най-интересното е, че никога не знаеш кое събитие или проект ще ти отвори вратите. Понякога се случва по-малки или незначителни такива да ми дават възможност да се срещна с хора, с които след това правим невероятни неща. Може би най-хубавото на филмите, които тръгват по фестивали, е, че ти подаряват това общуване. Ти си един от всички "филммейкъри" и си наравно с тях, независимо дали си спечелил награди, или не. Просто си там и това е страхотно. Дали това ще доведе до друг конкретен проект, никога не можеш да знаеш. Благодарение на „Не ме докосвай“ се случи и срещата ми с Бил Мъри, която за мен е повече от знакова.

След вече 10 години професионален път, ако можеш да се върнеш назад, пак ли би тръгнала по този път?

Ирмена: Винаги. Нищо не може да ме накара да съжалявам за моя път. Всичко се случва така, както съм искала и така, както съм си го представяла. Едно от най-хубавите усещания е, когато мечтите ти се реализират. Това не променя факта, че за 10 години съм минала през какви ли не състояния, понякога съмнения, трудности, терзания, но никога, никога не съм си и помисляла, че ще се откажа. Може би това е едно от малкото неща в живота ми, за които имам такава дълбока убеденост от много ранна възраст. Професионално се занимавам от десет години, но реално искам да бъда актриса от основното училище.

Пътят е много дълъг, минала съм през всичко – и през училищните постановки, пробите, грешките, театралните студия, след това НАТФИЗ.

А какво те отведе до Лондон?

Ирмена: Аз му казвам "оширяване на кръгозора" и сблъскване с реалността на света. Искаше ми се да имам повече поглед върху реалността такава, каквато е извън България. Смятам, че за актьора е важно да бъде наясно с работния свят и с това какво се случва на световно ниво, за да бъде адекватен на времето си. Особено сега – когато всичко е толкова бързо, толкова ефимерно, появяват се нови имена всеки ден... Трудно е човек да поддържа ритъм. Исках да обогатявам и английския си език. Макар че съм го учила от детската градина, в продължение на 15 години, и обожавам да го говоря, друго е да боравиш с него непрекъснато, и то в реална среда. Исках да си дам повече свобода, да си създам повече трудност, защото иначе не е интересно.

Има още...


Каква реалност те срещна там?

Ирмена: Реалността в Лондон е многообразна. Зависи какво правиш, как го правиш, дори ако щеш – къде живееш, има огромно значение. Аз имам щастието да имам близки приятелки, които винаги са готови да ме посрещнат, което е успокояващо, защото битието може да бъде доста неблагодарно. Не само заради разстоянията или стандартите. Изобщо фактът, че Лондон е малко като джунгла и можеш лесно да се изгубиш в нея. Същевременно има едно страшно очарование, специално за хора на изкуството. Толкова неща можеш да видиш, да научиш, да натрупаш, да гледаш филми, представления, мюзикъли. Това артистично богатство, което градът притежава, малко градове го имат. От тази гледна точка е прекрасно да си там.

От друга страна – няма как да не се срещнеш с ежедневието, а ежедневието е метро, ежедневието е прехрана, разстояния, фактът, че хората не се виждат от днес за днес, дори от днес за утре.

Всичко е по-изчислено, в този смисъл е натоварващо, свръхорганизирано. Мисля, че минах през няколко фази за почти двете години, в които плътно живях там. Сега съм решила да не прекарвам цялото си време в Лондон, тъй като няма смисъл. Човек, ако е там, непрекъснато трябва да работи, да изкарва прехраната си. Ако нямаш бюджет, заделен за година-две напред, е трудно. От една страна – това те сблъсква с реалността, от друга – може много да те измори, да те принизи, да ти измести фокуса. А аз не бих искала да си измествам фокуса, затова и с агентите ми решихме да прекарвам само здравословно време там. Когато има смисъл, когато има защо, когато ми се прииска. В наши дни е толкова лесно човек да си вземе един самолетен билет или да изпрати кастинг онлайн. Вече не е задължително да бъдеш на едно място физически, за да бъдеш част от него.

Какво друго е успявало да ти измести фокуса?

Ирмена: Загубите. И слава богу, защото, ако не го изместваха, нещо нямаше да е наред. Но не може без това, няма как човек да върви напред, без да има спънки, да се спира, да посяда, да пропада.

На теб кое ти помага да се „извадиш“ от пропадането?

Ирмена: Може би е клише, но творчеството във всякакви варианти. Последните години най-после започнах да гледам на себе си малко по-открито – да не се вкарвам в рамки, да не се ограничавам в това какво мога да правя, какво не мога и ако нещо ми е интересно, да пробвам, да се изненадвам. Това много ме въздига и ми помага да уплътня смислено времето си, докато се появи следващият голям филм или проект, който ще ме ангажира до такава степен, че да не мисля за нищо друго. И музиката! Тя е много важна част от живота ми, във всичките й форми. Дали ще ме срине, дали ще ме възвиси, дали ще ми помогне да се справя с трудностите.

Заставаш ли още зад пулта като диджей?

Ирмена: Не толкова често, колкото ми се иска. По-скоро в Пловдив се случва, за разни приятели също, за събития ме канят. Сега ми предстои да пускам на годежното парти на най-добрата ми приятелка.

Пътува и до Япония, стана част от един различен моден проект.

Ирмена: Това е един от специалните окриляващи проекти. От много отдавна съм приятелка с Нели Митева, която е основател на концептуалната модна платформа „Иван Асен 22“. През годините съм се снимала за множество колекции, фен съм на дизайнерите, нося техни дрехи. Смятам, че е много важно да ги показвам, не само в, но и извън България. Покрай тези наши работни и приятелски срещи през годините стигнахме до единодушие, че трябва да направим нещо заедно, което е по-концептуално, по-задълбочено. Тъй като обожавам Япония и се чувствам много свързана с нея, предложих на Нели да създадем проект, свързан с японската култура. Миналата година започнахме да си говорим, да трупаме активи и като на магия се получи. Резултатът е модна инсталация, която включва дрехи-обекти, специално създадени за този проект, фотосесия с тях, отделно и моден филм. Стана нещо магическо, красиво, завършено и с огромен потенциал да пътува, да се развива. Смисловият багаж на проекта е много голям, енергийният му заряд също. В Пловдив, в рамките на Пловдив 2019, хората успяха да видят освен дрехите-обекти и 11 автентични кимона, които пристигнаха специално от Япония благодарение на нашия партньор там.

Как би определила тази година?

Ирмена: Мина основно под знака на Япония и под знака на тази изложба. Беше година, която ме подложи на нов вид изпитания и търпение, но и ме срещна с много прекрасни хора. Хора, които имам усещането, че ще останат с мен още дълги години. Това основно се случва покрай работата. Аз имам един малък, но сигурен и стабилен кръг от приятели, които са ми още от детските години, и трудно приемам и се отдавам на нови познанства. През работата обаче е страхотно да срещнеш съмишленици и да заобичаш хората.

 

Припомняме ви и срещата ни с младия режисьор Крис Захариев