Броим дните до началото на август, защото тогава излиза новата книга на Елиф Шафак – „Островът на изчезналите дървета“. Българското издание ще се появи на пазара малко след световната премиера на романа. По този повод една от най-известните турски писателки дава интервю за The Guardian, в което споделя какво е основното й вдъхновение за книгата, как се чувства далеч от родината си и как й се е отразило продължителното затваряне в Англия.
За разлика от повече си романи, този път Елиф Шафак не ни отвежда в любимия си Истанбул, в който не е ходила от години. Като яростен застъпник на равенството и свободата на словото, нейните възгледи са в пълно противоречие с правителството на Реджеп Ердоган. Затова и от години живее заедно със съпруга си и двете им деца в Лондон.
Новата й книга проследява тайната любовна връзка между Костас, който е кипърец от гръцки произход, и Дефне, кипърка от турски произход. Събитията се развиват през 1974 г., скоро след като на острова избухва война. Междувременно в Лондон, десетилетия по-късно, Ада, тяхната дъщеря тийнейджърка, е под влиянието на наследените семейни травми. Романът има три направления - превратът и войната в Кипър от 1974 г. и трагедията на хилядите, изчезнали заради конфликта; периодът, когато Костас и Дефне отново намират един другиго през 90-те; и настоящето, ситуирано в днешен Лондон, където Ада скърби за загубата на майка си и отчаяно иска да научи повече за историята на своите родители. В историята има и друг, неочакван елемент – смокиново дърво, транспортирано от Кипър до Англия. Едно дърво, погребано, за да оцелее през студената зима и разкаже история, чийто свидетел е от древността.
„Винаги съм вярвала в наследената болка“, казва Шафак. „Има неща, за които не можем да говорим в семействата си и те преминават от едно поколение към друго, без да се споменават. В семействата на имигрантите по-старото поколение често иска да защити по-младото от отминалата скръб, така че те решават да не говорят много, а второто поколение е твърде заето да се адаптира в новата държава, за да се връща към миналото. Така че за за третото поколение остава това ровене в паметта.“
Писателката споделя, че е срещала имигранти трето поколение, които въпреки думите на родителите си да забравят всичко, имат нужда да научат повече за корените си. Но може ли човек да изпитва носталгия по място, на което никога не е бил или е познавал за кратко? „Носим едно място в душата си, дори чрез историите, които не са ни разказали. Можем да усетим празнотата. Миналото има значение, защото то ни оформя, независимо дали го познаваме, или не.“ То често се „крие“ в храната, която също може да ни отведе на дадено място, да ни върне към забравени усещания. Затова и новият й роман е изпълнен с невероятни кипърски ястия.
„За баба ми храната беше нещо повече от просто храна. Тя беше събиране на хората. Можем да решаваме проблеми около масата. Можем да постигнем мир“, разказва Елиф Шафак.
Писателката признава, че отдавна е имала желание да пише по темата за разделението в Кипър, но тъй като определя мястото като „рана, която все още е отворена“, дълго не се е престрашавала да го направи. Сега обаче намира начин да погледне отвъд конфликта и да го покаже по своя начин – с думите и историите, с които толкова умело борави.
И въпреки че много издатели споделяли, че локдауна едва ли ще се отрази на писателите, които и без това са свикнали да работят в усамотение, Шафак не крие, че се е сблъскала с безпокойството и несигурността от пандемията. Писателите няма как да бъдат имунизирани от всичко това, което се случва в световен мащаб. Затова и тя не се притеснява да премине през негативните емоции, вместо да се преструва, че ги няма.
Има още...
Неслучайно и в книгите си писателката често се фокусира върху темата за изгнаничеството, за принадлежността и за това кой е истинския ни дом, особено когато сме далеч от корените си. Самата Елиф Шафак е живяла на различни места по света и въпреки че сега отново не е в родината си, това не я прави силно свързана с нея. „Когато сте физически далеч от дадено място, това не означава, че ментално не сте свързани. Понякога в душата си се привързвате много по-емоционално. Има меланхолия в това да бъдеш изгнаник - макар че казвам това предпазливо, тъй като съм наясно и с факта, че Великобритания е моят дом и аз имам силно чувство за принадлежност и тук.“
Няма как да не се вълнува и от събитията в Турция, надявайки се, че младите хора ще успеят да си извоюват промяна, но от друга страна, гледайки режима на Ердоган, вижда просто една държава, която се връща назад.
Шафак е родена в Страсбург през 1971 г, но когато родителите й се разделят, тя се връща в Анкара с майка си, където е възпитавана между 5 и 10 години предимно от баба си. „Разводът беше необичаен по онова време“, казва тя. „Но по-необичайното беше, че баба ми, която не беше образована, помогна много, за да може майка ми да се върне в университета и да има своя кариера. Обикновено младите жени, които се развеждат, веднага се омъжват за някой по-възрастен, защото се смята, че са в опасност и се нуждаят от някой, който да ги защити.“
Майка й никога не се омъжила повторно, докато баща й създал ново семейство и има двама сина от втория си брак, с които Шафак се среща, едва когато навършва 20 години. „Той беше отдалечен от мен. Не го виждах, нямахме общи снимки. Имах проблем с гнева и ми отне време да се справя с това. Може би най-трудното беше, че той беше лош към мен, но добър баща за синовете си и добър професор за своите студенти.
Това беше трудното – да се примиря с идеята, че някой може да бъде добър в някои части от живота си и да се провали в други. Дълго време се чувствах като другото дете, забравеното. “
Но не необходимостта да получи тази липса на внимание я е мотивирала да стане писателка. За нея книгите и литературата винаги са били бягство – от скуката, от реалността, от болката. Бягство към един по-цветен и шарен свят, който ни поднася и в собствените си книги, които й е все по-лесно да пише на английски език вместо на турски. А когато застава пред „белия лист“, задължително си пуска силно музика в слушалките и често слуша една и съща песен. Това й помага да се концентрира. „Да! Тогава пиша най-добре. Не обичам тишината.“
Елиф Шафак: „Когато пиша, се чувствам свободна“
