Лица

Дора Прангаджийска: За осиновения пътят от гнева до прошката е дълъг

За първи път български психотерапевт пише за осиновяването не просто като специалист, а като лично изживял процеса…

Дора Прангаджийска: За осиновения пътят от гнева до прошката е дълъг

За първи път български психотерапевт пише за осиновяването не просто като специалист, а като лично изживял процеса… Дора Прангаджийска разбира, че е осиновена, по особено болезнен начин само дни след като е починала майка й. Пътят й от гнева и обидата до прошката и благодарността е дълъг, но именно той я води към нейното призвание – да стане неорайхиански аналитичен психотерапевт и да насочва и други по техния път. Днес тя е част от екипа на Българска асоциация "Осиновени и осиновители", която работи за промяна на обществените нагласи към осиновяването. Първата й книга, "Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката", е умело съчетание от професионални съвети и емоционални истории на осиновени, осиновители и биологични родители. Премиерата й е на 9 октомври от 18:30 ч. в Литературен клуб "Перото" в НДК.

Как се зароди у Вас желанието за тази книга?

Осиновяването не е просто нещо, която ме вълнува. Аз съм превърнала в своя лична кауза говоренето за осиновяването (тъй като това беше тема табу през последните 65 години), работата в посока смяна на обществените нагласи към него и към участниците в осиновителния триъгълник (осиновени, осиновители, биологични родители). Книгата е само част от тази кауза. В нея съчетах знанията и наблюденията си като психотерапевт, илюстрирани с много лични истории – както моята собствена, така и на осиновени, осиновители и биологични родители, които подариха откровенията си. В този смисъл книгата не е само моя, а на още много хора, които под една или друга форма са част от темата осиновяване. Написването й не беше трудно, защото всичко, което обяснявам и разказвам, съм го преживяла лично. Познавам и съпреживявам болките на хората, с които работя, докосвам се до страховете им и всичко това пресъздадох по свой начин. Оставих се на емоцията да ме води и смятам че се получи един добър продукт.

Тя за кого е – за осиновените или за осиновителите?

Би могла да е за всеки, защото в нея разглеждам особеностите на вътреутробното развитие и първите седем години, в които се формира характерът на човек. В този смисъл книгата би могла да даде отговори на много хора за причините, водещи до начина им на живот, взаимоотношенията с другите, както и за изборите, които правят. Би могла да е полезна на майките в отглеждането на децата им, защото всички родители, под една или друга форма грешим, дори и да сме водени от най-добри намерения.

Център все пак са участниците в осиновителната триада. Книгата е и за трите страни (осиновен, осиновител, биологичен родител), защото те са взаимосвързани. В нея, освен че разяснявам особеностите на осиновените хора, давам и съвети към родителите как най-пълноценно да общуват с детето, както и към самите пораснали осиновени как да се справят с травмата, произтичаща от ранната и внезапна раздяла с майката. Давам и различна гледна точка към една фигура, за която почти не се говори, и това е биологичната майка. А тя има своето място и значение както за осиновения човек, така и за неговите взаимоотношения с другите.

Труден ли е пътят от гнева до прошката? Необходим ли е?

Пътят от гнева до прошката е продължителен. Той не е просто от точка А до точка Б, а е процес, в който човек анализира, стига до осъзнавания, преминава през различни катарзисни преживявания и емоционални състояния, които да доведат до прошка. Понякога е свързан с болка, с тъга, с крачки напред, а нерядко след това със застой или крачки назад. Но в крайна сметка се стига до узряване и духовно израстване. За мен лично прошката е необходима. А това дали за друг е, е въпрос на личен избор.

Конфликтът с биологичната майка произтича от конфликта с нас самите – с онази час от нас, която е все още инфантилна и незряла. Която е била наранена в миналото, но тук и сега отново реагира като непораснало дете. Гневът и обидата отнемат огромно количество енергия и са съпроводени с отделянето на хормони, които ни разболяват. В този смисъл прошката е акт, насочен не само към другия, а и към себе си. Прошката и смирението носят покой и хармония в нас самите. А за да бъдем в хармония с другите и света, е необходимо да сме преди всичко в покой със себе си.


Наистина ли последиците от травмите могат да бъдат изцелени?

Последиците от травмите могат да бъдат осъзнати преди всичко, а след това преработени. Често в живота си реагираме по начин, по който сме реагирали тогава, когато травмата е била нанесена. Психотерапевтичният процес дава възможност за поглед от различен ъгъл, избор на различни поведенчески модели и съответно друга развръзка на сходни на травмиращата ситуации. Дава възможност за изграждане на ресурс за друг отговор. И тогава разбираме, че причина за днешното ни страдание не е толкова травмата от миналото, колкото неумението да реагираме на нея по различни начини. [[quote:0]] Вие самата как разбрахте, че сте осиновена?

Разказвам историята си в книгата и съм абсолютно честна в преживяванията си. Разбрах по начин, по който разбират повечето осиновени хора… поне доскоро – случайно и болезнено. Разкри ми го съседка във възможно най-неподходящия момент – само 40 дни, след като мама почина. Изключително болезнен и на пръв поглед жесток начин. Затова и апелирам да не се създава тайна на осиновяването. Причините са много и за тях говоря подробно в книгата, но една от най-сериозните е, че рано или късно осиновеният разбира и това често разрушава целия му свят.

В практика нерядко съм първият човек, пред когото осиновените споделят тайната. Не можете да си представите колко болка, тъга, гняв и страх виждам насреща. Колко разрушени вярвания и безброй въпроси изникват. Колко обърканост и емоционална пустота преживяват хората, които на 20, 30 или 40 години разбират, че едно от най-устойчивите неща, в които са вярвали, се оказва илюзия. Знам, че при създаването на тайна родителите са водени от любов към детето си и от страх да не го наранят. Но тази любов в един момент наранява стократно. Затова колкото и трудно да е, е добре да се говори. Да бъдат създадени честни и открити взаимоотношения между родител и дете. Защото когато тях ги има, нищо не е в състояние да ги разруши.

Това, че сте психотерапевт, помогна ли Ви да преодолеете травмите си или именно травмите Ви "направиха" психотерапевт?

Всеки психотерапевт е преди всичко човек. И има своите травмиращи преживявания в различни етапи от живота си. Всяка травма обаче освен че носи негатив, съдържа и ползи в себе си. Често неосъзнато оставаме твърде дълго в негативите от първичните си рани. Самосъжаляваме се, самосаботираме се, страдаме и обвиняваме другите за това, че са ни ги нанесли. Ако обаче осъзнаем възможността да използваме ресурса на травмата си, то той може да е огромен и мощен мотиватор в живота ни. Преди човек да работи като психотерапевт, трябва да е работил много върху себе си. Защото няма как да си полезен на другите, ако ти самият не си се справил със собствените си страхове, произтичащи от травмите и блокираните модели на поведение. И когато виждаш, че при теб самия нещата се случват, че започваш да се променяш и от това живееш по-спокойно и по-добре, тогава увереността, че и с другите може да се случи, нараства. [[more]] Как написването на тази книга промени самата Вас? Днес къде по пътя си към прошката се намирате?

Промените при мен настъпваха много преди написването на книгата. Бавно, постепенно и с много упорита работа, за да се случат. Книгата по-скоро е продукт на тези промени. В нея проследявам именно пътя ми и трансформацията от едно обидено на света дете заради това, че е изоставено от биологичната си майка, до превръщането му в зрял човек, който може да прости и приеме изборите на другия. С тази книга се надявам да съм полезна и на други хора в смяната на фокуса към травмата и в пътя им от обидата и гнева до прошката и благодарността… Не само в казуса осиновяване, а и в други житейски ситуации, в които ни е трудно да простим.