Лица

Александрина и Мариета, които ни изстрелват в нова музикална орбита

За пътя на музиката, който ги събира

Използвахме един от последните летни следобеди, за да се приютим в градината на К.Е.В.А. с две слънчеви и вдъхновяващи момичета, които не познават границите в музиката. Истината е, че познавам Александрина Александрова отдавна, защото неведнъж съм я снимала в мои фотосесии. И както винаги ме е впечатлявала с лекотата, с която се движи пред камера, също толкова приятно ме изненада и когато я чух да пее. Може би много от вас я познават като вокала на група „Парапланер“, където свири и на бас китара, а до нея на сцената сте виждали и Мариета Койнарска, която покорява клавишите (на пиано или кийборд). Въпреки че работата им с „Парапланер“ продължава, наскоро двете направиха още един проект, този път съвместно с Гена (от So Called Crew). От него се ражда цял албум – „Орбита“, който утре ще представят на живо в Kino Cabana. Да, тяхната музикална вселена не познава граници, а пътят им в музиката започва твърде рано. Колко труден е той и защо въпреки това е най-хубавото нещо, с което могат да се занимават, ни споделят самите те.

Поводът да се видим е предстоящия ви албум, съвместно с Гена – „Орбита“. Колко време ви отне да го направите?

Александрина: Албумът не беше планиран, когато започнахме да работим с Гената, но толкова ни хареса как стават нещата и каква музика се ражда в комбинация от неговите и нашите идеи, че решихме да опитаме да направим още. В крайна сметка се получиха девет песни, които събрахме в албум. Всичко стана много импулсивно и се радваме, че така се стекоха обстоятелствата.

Мариета: Сравнително бързо стана, някъде за около половин година – от самото начало до завършени девет песни, а това е кратко време да се направи цял албум.

Александрина: „Седмото кафе“ е първата песен, която направихме заедно. В началото идеята беше просто да имаме сингъл заедно. Гената не успя да дойде на снимките на видеото, защото имаше участие тогава. Шегувахме с режисьора и оператора, че трябва да направим поне още една песен, за да можем да снимаме клип и с него. И от тази шега накрая излезе това – албум.

Как са разпределени ролите ви в него?

Александрина: Може би единственото константно нещо е, че аз пиша текстовете. Иначе оттам нататък различните песни са по различна идея на всеки един от нас. Има песни, които Мариета ги започва, предлага ни ги и ние ги доразвиваме. Има такива, които са по идея на Гената или по моя. Мисля, че е доста балансирано.

Мариета: Има една, която направихме заедно от нулата. Седнахме и решихме да видим какво ще стане, ако не работим върху вече създадена идея, а я започнем тримата. И се получи много интересно.

Александрина: Това е нещо, което дори с „Парапланер“ никога не сме правили заедно. Винаги развиваме нечия идея, докато сега беше различно.

Но вие продължавате и като „Парапланер“?

Александрина: Да, имаме си барабанист по време на нашите появи на клубната сцена и има още доста парчета, които не са излизали. Дори подготвяме самостоятелен албум, но това ще е в далечното бъдеще. Сега сме концентрирани върху този проект, който си е отделен от „Парапланер“, т.е. имаме си два различни проекта, „понеже сме архитекти“ (избухват в смях).

Как ви се пресякоха пътищата на вас двете?

Мариета: Отдавна беше, свирили сме в други проекти заедно и преди. Алекс беше в Музикалната академия, когато се запознахме. Усетихме, че много си пасваме по отношение на музикалните си вкусове, често си говорихме за концерти, събития.

Александрина: Много ненадейно ни събра съдбата, защото в първата ни група имахме мениджър, който имаше идея за група, т.е. ние не сме се търсили. Той ни събра и ние бяхме хора, които по никакъв начин не се познаваха до този момент. Само Мариета се познаваше с едно от другите момичета.

Но нашето приятелство с нея остана дълго във времето и първоначално това, което ни сближи, беше наистина музиката, общите вкусове, общите банди, които слушаме.

Мариета: Един ден решихме да видим какво ще стане, ако седнем и си измислим нещо наше, защото досега не ни се беше случвало. Бяхме работили с различни стилове музика и с кавъри на вече създадени от някой друг неща.

Александрина: В един момент супер много започнахме да променяме кавърите и да изпитваме нужда да дадем нещо от себе си. На последните ни появи на сцена сме свирили кавъри, които дори не могат да бъдат разпознати. Тогава разбрахме, че явно има какво да кажем и да покажем. И решихме да направим нещо изцяло наше.

От колко време вече е този проект?

Александрина: Имаше период, в който продължавахме да се виждаме и да свирим, да си пращаме музика и един ден, буквално на пейката, докато си говорехме, решихме как трябва да направим група.

Мариета: Започнахме да си пращаме идеи, което се случваше за първи път. Вкъщи аз си измислям някакви хармонии, изпращам й ги, тя ми ги връща със записан вокал или с някой текст, който е написала. Започнахме да ги сглобяваме по малко. Първо една, две, три... След това решихме, че авторската музика няма да е достатъчна, за да започнем да свирим по клубове, и започнахме да правим кавъри на по-известни песни. Те преобладаваха в началото, но после нещата се обърнаха в полза на авторските парчета.

Александрина: Но дори и в кавърите сме се стремили да показваме нашия почерк. Не сме се водили от това, което е популярно в момента.

Как бихте определили този почерк стилово?

Александрина: Много е трудно, защото ние слушаме различни стилове. Например – аз се кефя на рок, а Мариета изобщо не слуша рок. Но стилове, в които и двете се откриваме, са соул, джаз, R&B. Всеки влага от себе си в музиката и дори парчетата ни са различни едно от друго.

Мариета: По отношение на кавърите сме търсили да не са често изпълнявани неща. Например Prodigy.

Александрина: Ние дори нямаме подложки.

Мариета: Всичко е абсолютно изсвирено на инструменти и изпято.

Александрина: Първите ни два кавъра бяха на Massive Attack и на Gorillaz.

Мариета: Бягаме от клишетата и нещата, които се слушат често по клубовете.

Александрина: Сега и двете неща могат да се чуят на живо от други банди, но ние наистина се водехме от това, което не сме чували някой да свири.

Има още...


Според вас развивали се в добра насока клубната сцена тук?

Александрина: По принцип се развива, но извън София е много по-тъжна ситуацията. В повечето градове има по един клуб за музика на живо. Ако има два, гледат да не се застъпват събития, защото няма достатъчно хора, които искат да ходят на концерти, и не могат да напълнят и двата клуба. Съответно няма много избор извън София. Но има хора, които са гладни за нови изпълнители, за нова музика.

Мариета: И винаги, когато излизаме извън София и по-големите градове, се усеща тази жажда. Хората реагират по друг начин, когато свириш.

Александрина: В София хората са пренаситени и не можеш да ги впечатлиш толкова. И в Пловдив го усещам. Докато на други места хората наистина попиват това, което имаш да им дадеш, и са щастливи, че могат да гледат на живо банди, които са дошли специално заради тях.

Мариета: На нас това ни е много важно, защото ни зарежда. Публика, у която няма никаква реакция, обратна връзка към нас, малко или много не те зарежда толкова, колкото би го направила публика, която виждаш, че откровено реагира на това, което правиш.

Александрина: Много е различно.

Има ли някое много запомнящо се участие, което ви е оставило по-силна емоция?

Мариета: Аз за нея знам.

Александрина: Знаеш какво ще кажа ли? Да, аз ще стана пословична с моята любов към Варна, обаче там хората са много готини и всеки път, когато свирим, е невероятно.

Мариета: Напълно подкрепям.

Александрина: Но сме имали страшно готини лайфове, които не могат да бъдат съпоставяни един с друг, понеже емоцията е различна, без значение дали е било на фестивал, или сме били с други групи, или е бил наш самостоятелен концерт.

Мариета: Понякога в някой малък клуб става невероятно силен концерт и обратното – на някоя голяма сцена нещата не се получават винаги.

Александрина: Аз имам някакво романтично привличане към малките клубове, защото, когато всичко е по-концентрирано, енергията е по-взривяваща, отколкото на някоя голяма сцена, на която имаш три метра преграда и едва тогава виждаш хората.

От малки ли поехте по пътя на музиката?

Мариета: Аз от 4-годишна свиря на пиано и цял живот това правя. Благодарение на майка ми, която ми е казвала, че още когато съм била малка, е забелязала у мен музикални заложби. Благодарение на нея, защото, когато човек е толкова малък, няма как сам да го избере този път. Има нужда от подкрепата на някое родителско тяло.

Александрина: И за мен това е много важно.

Мариета: Имало е периоди, в които съм била на косъм да се откажа. И ако не е била тя да ме подкрепи, сега нямаше да се занимавам с музика.

Александрина: Няма как да я наваксаш на по-късен етап според мен, ако я нямаш тази култура от малък, а тогава няма как да избереш да сядаш на пианото, вместо да си играеш с куклите. Аз също свиря от 2-ри клас, като за мен това е някаква съдба, защото бях в първата музикална паралелка в училищетов Благоевград, до което живеех. Тогава, когато са я създавали, буквално са ходили от врата на врата и са питали родителите дали искат да запишат детето си в нея. И то сякаш ме е намерило. Нашите смятаха, че съм много малка, но от 2-ри клас започнах да свиря на пиано.

А сега бас китара?

Александрина: Да. Нещо химията се счупи между нас с пианото в един момент и се отказах. Имах период, в които го мразех и исках да го запаля. Сънувах как го чупя на трески с брадва, защото, за да си класически пианист, трябва да свириш поне по 7 часа на ден. Не можеш да си позволиш да не свириш толкова, а това е много тежко за едно дете. И аз не издържах. А и тогава открих рок музиката, започнах да гледам клипове с мацки на сцената, с гребени, шипове, китари и реших, че класиката не е за мен.

Труден ли е този път, който сте си избрали, извън пианото и класическата музика, от гледна точка на сегашния момент?

Александрина: Не е лесен, определено.

Мариета: Но си заслужава, защото това може би е най-хубавото нещо, с което човек може да се занимава, да го превърне в професия.

Много е хубаво да си харесваш работата и да правиш това, което обичаш. Надявам се и в бъдеще да е така, да се занимаваме само и единствено с музика.

Александрина: За мен това е свобода, защото в момента ние сме независима банда, която прави абсолютно всичко, което си пожелае. Щастието и удоволствието да реализираш идеите си така, както искаш, да ги видиш осъществени, наистина са безценни. И си заслужава абсолютно всички трудности. Понеже в България, естествено, повечето музиканти не са просто музиканти, те се занимават с абсолютно всичко около продуцирането на тази музика. И е трудно, но пък е много сладко, защото всичко минава през теб, всичко ти е много лично и крайният продукт ти е много... много ценен.

Има още...


Вие нямате никого зад гръба си, който да ви помага продуцентски.

Мариета: Имаме се една друга. Аз зад нейния, тя зад моя.

Александрина: Да, мисля, че добре се балансираме. В момента, в който някоя от нас се отчае, легне на земята и каже: „Не мога повече“, другата я сритва и казва: „Ставай и продължавай, защото няма време да се размотаваме“. Има много такива моменти. Сблъскваш се с неща, които трябва в движение да научиш как стават. Никоя от нас не е имала желание да ги прави. Включително да звъня на разни хора по телефона, да им обяснявам коя съм и да предлагам бандата ни да свири в даден клуб. Беше ми много неудобно в началото, а това е един малък пример за всички неща, с които трябва да се научиш да се справяш.

Но стъпка по стъпка, грешиш тук, грешиш там, някой ти дава някакъв съвет, някой ти дава ноу-хау и се случват нещата. Няма кой да го направи, ако сам не си го направиш.

Мариета: Може би един от най-трудните периоди за всяка една нова група или музикант е точно в самото начало, когато иска да направи нещо, но никой не го познава, не знае кой е и дали може да му се довери. Когато ги нямаш тези контакти и започнеш да звъниш на хората, те невинаги те приемат веднага.

Александрина: Даже почти никога не те приемат.

Мариета: Хубавото при нас е, че поне имахме възможността някои хора да се застъпят за нас като млада група. Дължим много на няколко души, като Димо от P.I.F., който много ни помогна.

Александрина: Преди него Ивета Димитрова, която ни уреди първото участие, на което ние подгрявахме P.I.F.. И там Димо ни се изкефи и каза, че би ни помогнал с каквото може. Даде ни ценни контакти, за което сме супер благодарни. Първите ни записи са при него. Дори само тази подкрепа, че някой ти казва, че има защо да го правиш, че вижда в теб потенциал, наистина означава много.

Мариета: След това Koka Mass Jazz също много ни подкрепи, особено от музикална гледна точка, когато още не бяхме толкова улегнали и не знаехме точно как да се справим, да докараме музиката до завършен вид. Бяхме от щастливците, които получиха подкрепа.

Александрина: Да, имали сме късмет, но късметът трябва и да се заслужи, не можеш да разчиташ само на него.

Как мина лятото ви?

Александрина: Като първа година на каравана за мен беше супер готино. Въпреки че прекарвах една седмица в София, една на морето, беше страхотно и ми е тъжно, че приключва.

Мариета: А за мен още не е започнало. Ще започне на 23 септември, когато ще ходя на море за първи път тази година. Септември е най-хубавото време за ходене на море, особено ако не е в България.

Но пък сезонът в София тепърва започва. Какво ви предстои?

Александрина: Освен промоцията на албума, която е на 19 септември в Kino Cabana, засега имаме сигурна дата и за 5 октомври във Варна. Оттам мислим да направим Пловдив и Бургас. Това е за албума с Гената. Отделно с „Парапланер“ имаме няколко софийски дати. Преди години, когато не прекарвах толкова време на морето, лятото ми беше доста по-депресиращо, защото нямаше свирене, нямаше толкова събития и нямах търпение да започне сезонът. Но тази година беше по-различно.

Алекс, а модата? Ще продължаваш ли с нея?

Александрина: Продължавам, но на по-забавени обороти. Естествено, това също е нещо, което обичам да правя. И което ми дава много различни емоции, защото няма един снимачен ден като друг, или дори ревюта. Така че още ми е интересно, а и обичам да съм обградена от креативни хора, които се занимават също с това, което обичат.

Къде най-често можем да ви засечем в града?

Александрина: Мен тук. Защо ли? (смеем се, защото Иван, съпругът на Алекс, е един от двигателите на К.Е.В.А.)

Мариета: Мен ме търсете по детските площадки.

Александрина: Но когато излизаме някъде, избираме места, където има музика на живо. Аз лично минах периода, в който ходех просто на дискотека. Или ходим на барче да се видим с приятели, където можем да се чуем, но най-вече на концерти.

Мариета: От една страна ходим, за да слушаме, а от друга, за да подкрепяме колегите.

Александрина: Мисля, че както всяка една сфера, така и музикалната се развива по-добре и по-бързо, когато знаеш какво правят хората около теб и се опитваш да бъдеш конкуретноспособен. Не може да си като кон с капаци, да седиш вкъщи и да правиш нещо сам.

Каква е музиката, която в момента ви вдъхновява?

Мариета: Всеки ден е различно, в зависимост от настроението. Аз например съм доста меланхоличен човек и обичам да слушам такава музика. Днес съм на соул вълна и слушам старите албуми на Ерика Баду. Утре може да ми се слуша дръм-едн-бейс, вдругиден джаз.

Александрина: Мога да кажа, че за мен Мариета е човекът с най-якия вкус за музика, тя не спира да ме изненадва и да научавам нови и нови банди. Аз съм в двете крайности. Както мога да съм супер меланхолична и да слушам депресиращи неща, по същия начин мога да слушам и хардкор и рок. В момента съм в по-хард период отново. Нещата, които случам често са old school, което се опитвам да променям – Ерика Баду, Джил Скот, Бьорк, като се кефим на по-старите й неща.

Мариета: Живеем си малко в 90-те.

Александрина: Абсолютно. И винаги като излезе нов албум на някой от любимите ни музиканти, в началото сме – „не е като старите неща“, но после като го послушаме, си променяме отношението. Важно е да подкрепяш хората, които правят музика, защото те не могат да стоят на едно място, а това, че се променя стилът им, означава развитие.

 

Моника и нейните момчета, които "откраднаха" сърцата ни с музика