Сутринта на 15 юни 1969 г. пред Сатиричния театър в София е ужасна блъсканица. Из града се е разнесла мълвата, че в театъра ще става нещо, и за кратко време отпред се събира напористо множество от студенти и граждани. Налага се служителите да заключат вратите, но входът по това време е стъклен и хората просто счупват стъклото и влизат.
Вътре изобщо не може да се говори за места. Зрителите се интересуват единствено от това да имат каквато и да е, дори и мъничка видимост към сцената, на която ще се качат Никола Анастасов, Татяна Лолова, Георги Парцалев...
Пиесата е „Аз бях той” на Георги Марков. Представлението е генерална репетиция. Първо и единствено изиграване пред публика. Пиесата не е поставяна никога повече. От нея няма останало нищо – снимка, афиш, документ, нищо. За нея е писал Георги Марков в „Задочни репортажи за България” и има запазени разкази на някои от замесените. Преразказваме ги тук. [[quote:0]]Идеята на „Аз бях той” може да се опише най-добре с предложението за театрален афиш, който никога не вижда бял свят. Художникът на Сатирата Любомир Чехларов рисува една стълба, чиито стъпала нагоре стават все по-малки и по-малки. А най-отгоре има едно малко бюрце с телефонче. Долу, в подножието, се вижда кракът на човека, тръгнал да се качва – огромен крак. Заради ракурса, нагоре човекът става все по-малък и по-малък, най-накрая е главицата му, а на върха – протегнал една мъничка ръчичка към бюрцето с телефончето.
Афишът е отхвърлен моментално – човекът изглежда твърде агресивно докопващ се до властта. Желчо Мандаджиев, директорът на театъра, предлага някакъв компромис в името на това пиесата да има шанс – примерно да изглежда така, сякаш героят преодолява стремежа към властта. Любомир Чехларов прави второ предложение – крачол с крак, прескачащ телефон. Горе-долу става.
Човекът, изкачващ кариерната стълба, е Инженерът. Ролята се изпълнява от Никола Анастасов. Един ден в предприятието, в което героят работи, идва Министърът, който се припознава в него, пита го как са техните. От размяната на невинни реплики всички решават, че Инженерът е негов човек, и започват лека-полека да го побутват нагоре по йерархията. На всяко ниво на стълбата елиминираните от Инженера герои се оттеглят, възкликвайки „Аз бях той!”, сочейки нагоре и нагоре, и така до Георги Парцалев, над когото е само... намекът за Тодор Живков.
Тази напълно невинна за демокрацията през 2017 г. алегория е непоносима през 1969 г. за властта, а на притиснатите до стената творци ще коства много. Епизод от нашата история, който е хубаво да знаем и за който е добре да си припомняме винаги, когато вземем за даденост някоя от свободите си днес, най-вече тази на словото и изразяването на мнение. [[quote:1]]Режисьор на пиесата е Нейчо Попов (съпругът на Стоянка Мутафова). За него Георги Марков пише: „Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режима, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.” А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.”
По време на репетициите Нейчо Попов получава инфаркт и се оттегля за няколко месеца, а актьорите продължават сами. Това обаче е непродуктивно и режисурата на пиесата е довършена от Методи Андонов, който прави промени в текста на Георги Марков, мотивира максимално актьорите и те правят фурор на предпремиерата. Нейчо Попов гледа пиесата от публиката.
„Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност: „Абе – каза той, – ти каква чешка пиеса си написал?” (Г. Марков, „Задочни репортажи за България”)
Публиката срутва залата с аплодисменти за тази „чешка” пиеса, но това съвсем не е достатъчно. За същия ден е насрочен художествен съвет, на който да се реши съдбата й. Георги Марков отказва да присъства и излиза от театъра, а навън го чака баща му: „Ще береш ядове с тая пиеса!”. [[more]]На художествения съвет надеждите на младите актьори са попарени. Съветът е ситно политическо сито, през което преминават малко идеи. Пиеса няма да има. Нейчо Попов се дистанцира и отказва да се подпише под нея, Методи Андонов усеща, че е в опасни води, и също се отказва. Директорът Желчо Мандаджиев е уволнен и „Аз бях той!” е елиминирана.
На следващия ден, 16 юни, писателят Георги Марков напуска България завинаги. Неговият глас ще може да се чува само по заглушаваното радио „Свободна Европа”.
На 7 септември 1978 г. дезертиралият любимец на властта, превърнал се в най-значимия български дисидент, Георги Марков, е ликвидиран от Партията. „Случаен” сблъсък с минувач на моста Ватерло в Лондон ще доведе до смъртта му няколко дни по-късно, на 11 септември, а „българският чадър” ще се превърне в нарицателно за бруталната същност на комунистическия режим и ще постави позорно петно върху нацията ни завинаги.
