Изкуство

София Филм Фест: „Щастлив край“ на Михаел Ханеке

Всичко в този филм ни е абсолютно ясно и познато.

София Филм Фест: „Щастлив край“ на Михаел Ханеке

© 2017 - Sony Pictures Classics

Заглавието на този филм има много значения в контекста на сюжета и нито едно от тях не е щастливо. Михаел Ханеке, един от видните песимисти и мизантропи в киното, изглежда все повече губи вяра във въпросния щастлив завършек, било то в рамките на отделния човешки живот, или за европейската цивилизация изобщо.

Жан-Луи Трентинян, идващ право от филма на Ханеке „Любов“ и сякаш още по-обезверен, е в ролята на Жорж Лоран, 85-годишен патриарх на богато семейство в Кале, който вече се е оттеглил от семейните дела и единственото му желание е да се оттегли и от живота. За негово огромно съжаление, всичките му опити не успяват – тоест имат щастлив край за близките му, но не и за него. Впрочем несполучливите опити на стареца да се прости с живота са единствените моменти, в които семейството му обръща внимание, иначе той е оставен изцяло на грижите на преданите марокански прислужници.

Дъщеря му Ана (играеща същата роля и в „Любов“) – великата Изабел Юпер – управлява с желязна ръка компанията на семейството и напразно се опитва да въвлече в бизнеса малодушния си син. В една особено красноречива сцена, в която мъжете в семейството не успяват да се справят със сина й, тя просто се приближава и му чупи пръста на ръката, невъзмутима. В огромната къща живеят още брат й с поредната си млада жена и бебето им и дъщеря му от първия брак – странно момиче в пубертета, което с помощта на айфона си е нещо като хроникьор на историята на семейство Лоран.

Филмът беше приет доста резервирано от критиката, макар че никой не отрича нито смелостта на Ханеке да разглежда отблизо проблеми, за които обичайно изобщо не се говори, нито великолепните артисти – Матийо Касовиц, Лаура Верлинден, Тоби Джоунс, Франц Роговски, Фантин Хардьоан, като последната в ролята на малката Ева Лоран е наистина изключителна.

Семейство Лоран, живеещи в балона на своите неврози и отчуждение, не са в състояние да обичат никого. Проблемите на света наоколо, включително потоците бежанци в града, минават покрай тях напълно незабелязано. Някои от сцените са откровено забавни в своя абсурд, но никой в салона не се смееше – за съжаление, и без да седим на терасата на бяла къща над морето, всичко в този филм ни е абсолютно ясно и познато. И хепиенд едва ли се очаква скоро.