ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Скандал по български и новите стандарти в киното

Скандал по български и новите стандарти в киното

Снимка: "Страх"

Ние, българите обичаме да си имаме от всичко по две – два синода, два оперативни щаба, два футболни съюза, два отбора ЦСКА, а защо не и две филмови предложения за наградите "Оскар".

Миналата седмица, докато следях завихрилия се скандал във връзка с публикация на Теодор Ушев, който коментира легитимността и архаичността на избора за българско предложение за "Оскар", като един голям киноман се замислих накъде върви киното и какви са новите критерии за "хубав филми".

В нашите кино среди обсъждат коя тема е по-актуална – тази за расизма, която се засяга в „Страх“ на Ивайло Христов, определен за българското предложение за "Оскар" от специална комисия към Националния филмов център, или тази за хомофобията в „Жените наистина плачат" на Мина Милева и Весела Казакова, предпочитан от Тео Ушев.

Не знам те къде живеят, но аз живея в България, в която и двете теми са еднакво актуални. Страдаме от толкова тежки предразсъдъци и добър пример за това е отношението ни към мигрантите, различните и към Истанбулската конвенция.

Имам приятели чернокожи, хомосексуалисти, мюсюлмани. Никога не съм гледала на тях от различен ъгъл – идваме на този свят по един и същ начин и приключваме жизнения си път на едно и също място.

Последните години ми показаха, че светът не е достатъчно зрял да води дебат по този въпрос – ние, хората, обичаме да сме радикални и пример в тази посока са унищожаването и обругаването на статуи на Христофор Колумб и провъзгласяването му за робовладелец и расист, прокламирането на фанатичен феминизъм до степен, че вече мъжете не смеят да правят комплименти, за да не ги обвинят в сексуален тормоз и изпадането в крайности по отношение на хората с различна сексуална ориентация.

Но да се върна към новите стандарти в киното и въвеждането на квоти, що е то актуална тема за филм и промяната на исторически факти.

Аз съм изключително либерален човек, но това, което се случва в киното не ми харесва. Не смятам, че в киното или където и да било другаде трябва да има квоти за жени, чернокожи или хомосексуалисти. Те създават допълнително разделение и са предпоставка за дискриминация.

Смятам обаче, че усилията трябва да бъдат насочени към осигуряване на равен старт за всички и всеки един кандидат трябва да бъде оценен на база на неговите качества, знания и умения, а не по пол, раса, етнос или сексуална ориентация. Добрият филм трябва да е интересен, да те държи залепен за екрана до последната минута и да те оставя развълнуван до степен, че да говориш за него години след като си го гледал.

Не съм съгласна да се променя историята – добро или лошо, миналото е нещо, което не можем да променим.

Не смятам, че е нормално да се заклеймяват като расистки филми като „Отнесени от вихъра“, който отразява исторически факти от Американската гражданска война.

Не смятам, че е нормално феята кръстница на Пепеляшка да е чернокож мъж, който се смята за сексуално неутрален, защото се съмнявам, че през 1697 г. на Шарл Перо и през 1812 г. на братя Грим им е хрумнало феята кръстница да е чернокож мъж, който носи рокля.

Не смятам, че е нормално Джеймс Бонд да е чернокож, тъй като Йън Флеминг ясно го описва в книгите си като бял хетеросексуален мъж.

Едва ли Марио Пузо или Копола са си мислили какъв процент от героите в „Кръстникът“ да са чернокожи, или пък Франк Дарабонт се е чудил как да вмъкне жени в „Изкуплението Шоушенк“, но и след толкова години все още затаяваме дъх, когато ги гледаме. Не си задаваме въпроса режисьорът мъж ли беше, или жена, нито забелязваме, дали има и колко от актьорите са чернокожи или хомосексуалисти.

И както е казал великият Алфред Хичкок: „Киното – това е животът, от който са изрязани скучните сцени“. Нека можем да се наслаждаваме на живота без скуката.

Автор: Цонка Дрянкова

 

Идрис Елба: Няма да бъда Джеймс Бонд