Когато гледах „Ало, ало“ в театър Възраждане, представлението и обстановката много напомняха за домашен театър в нечий хол. Днес се убедих, че това е нарочно търсен ефект. Публиката седи на столове и малки канапета с възглавнички, артистите играят непосредствено пред хората, а не на сцена и накрая обичайният поклон е съпроводен с обиколка сред хората и „Благодаря“ като към стари познати.
Това определено е половината чар на представленията на този театър. Актьорите са симпатични, декорите и костюмите непретенциозни, а пиесата днес беше „Капан за мишки“ по Агата Кристи. Типична заплетена история с неочакван край, достатъчно динамична и кратка, за да задържи вниманието. Специално искам да отбележа участието на Стоянка Мутафова в характерна за нея роля на недоволна и саркастична възрастна дама. За мое огромно съжаление любимата на всички ни актриса е вече много-много стара и да се движи и да играе на сцена е мъчително за нея, както е малко тъжно за нас да я гледаме. Появяването й определено разчиташе на по-голям комичен ефект, но той вече е силно засенчен от усилието, което тя полага, за да го постигне…
Театър Възраждане ще има представления до края на месеца, симпатични и достатъчно кратки, за да отидете след това на вечеря още по светло.
