Изкуство

„Най-мрачният час“: Олдман, Чърчил, „Оскар“

Изборът на Гари Олдман за ролята на Чърчил не е никак очевиден

„Най-мрачният час“: Олдман, Чърчил, „Оскар“

Гари Олдман в ролята на Уинстън Чърчил e на път към своя първи и напълно заслужен по ред причини „Оскар“ за главна мъжка роля.

Изборът на Гари Олдман за ролята на Чърчил не е никак очевиден. Физическа прилика очевидно липсва напълно, затова пък умението този актьор да се превъплъти в когото и да е на екрана, тук е просто изумително.

Гари Олдман е започнал с гласа и интонацията – след като в продължение на няколко месеца се упражнявал и успял да уподоби гласа на Чърчил до съвършенство, следващата стъпка била да се обади на легендарния гримьор Казухиро Цуджи, който заслужава „Оскар“ може би повече и от самия актьор. Така в продължение на два часа пред нас на екрана е самият Чърчил и зад него Гари Олдман е напълно неузнаваем. Впрочем не, узнаваем е именно по това, по което си личат най-великите актьори – пълното сливане с образа.

Има някаква сериозна причина за интереса на киното към тази част от историята на Европа. В рамките на съвсем кратко време на екран се появиха няколко впечатляващи мащабни филма за Втората световна война и ролята на Чърчил в нея – „Дюнкерк“, „Чърчил“ и „Най-мрачният час“. От една страна, все по-нарастващата клаустрофобия и усещане за надвиснала опасност, а от друга, отчаяната липса на истински лидери – харизматични, страхотно умни, политически некоректни и твърдоглави. Чърчил в крайна сметка е бил онова, което нито един съвременен политик не може да си позволи да бъде – дори само заради вечната пура и чаша с уиски.

„Най-мрачният час“ разказва за


началото на войната, когато Чърчил в ролята си на премиер, избран впрочем не толкова заради качествата си, а като компромисна фигура, трябва да реши дали да се опита с отчаяни средства да изтегли армията от френския бряг и да подготви страната за война, или да започне преговори с Мусолини и Хитлер с цената на огромни компромиси. Какво се е случило, е ясно, поне за нашето поколение, но онези, разчитащи да научат това от киното, ще се сблъскат с не малко клишета и популизъм, задължителен в наши дни, но напълно непознат в епохата на Чърчил. [[more]] Гари Олдман, разбира се, е основната атракция на филма, но освен него има още няколко имена, които няма как да не спомена. Режисьорът Джо Райт, който вече има на същата тема чуден филм („Изкупление“) и е доказан майстор на трогателното, дори мелодраматично кино – тук това личи по измислената сцена, в която Чърчил разговаря с „народа“ в метрото. Операторът Бруно Делбонел, когото помня добре от „Фауст“ на Сокуров. Именно операторската работа оправдава заглавието на филма, повечето сцени са снимани в някакъв загадъчен полумрак, който напомня на „Нощна стража“ на Рембранд – открояват се само лицата на героите. Кристин Скот Томас е прекрасна в ролята на Клеми, любимата съпруга, спътница и съмишленичка на Чърчил. Ролята й е обидно малка, но дори това кратко време стига, за да си проличи голямата класа и на актрисата, и на героинята й.

Два часа величие и умно говорене за важни неща – рядко ни се случва в реалния живот.