Настроението ми се повиши допълнително, когато видях зала 1 на НДК пълна на 2/3 за премиерата на La La Land - филмът на годината по предварителните ми очаквания, с оценка 8.9 в IMDb (премиерата в САЩ беше същия ден), купа "Волпи" за Ема Стоун за най-добра женска роля, наградата на публиката в Торонто (което от дълги години е индикатор за "Оскар"-и) и седем номинации за "Златен глобус". Мога да кажа, че още на 30 декември, когато излиза на екран, ще го гледам пак. Този филм ще се окаже жалонно произведение на седмото изкуство, без уговорки най-добрият филм на годината, новаторски мюзикъл, но отдаващ почит на класиката, водещ с голяма преднина пред "Манчестър край морето", Hell or High Water и творенията на Мел Гибсън, Клинт Истууд, Том Форд и Дензъл Уошингтън. Режисьор е Деймиън Чазел, чийто дебют Whiplash погълнах три пъти в рамките на месеци.
Миа (Ема Стоун, обожавам я) е актриса в Лос Анджелис, очарователна червенокоса дребна енергична девойка със сини очи, лунички и завладяващо свежо лице. Работи в кафенето на "Уорнър Брадърс", скача от кастинг на кастинг от години, живее с множество съквартирантки, събужда се до огромен плакат на Ингрид Бергман и все още пази надеждата, както и идеалите си живи. Себастиан (Райън Гослинг, един от само няколкото големи актьори на своето поколение) е виртуозен джазов пианист, сух, жилав и висок, с интересно и мъжествено заострено лице и горящ взор, прям и нетактичен. Мрази смуут джаза, прехранва се с работа в скъпи ресторанти, където се занимава с халтура (докато не се издъни) и мечтае да отвори клуб, който ще се казва "Пиле на клечка" (в чест на Чарли Паркър), защото тази музика е и за гледане. Другите герои нямат никакво значение.
Двамата се засичат в задръстване. Заснето е невероятно и се питам как успяват тези хора да измислят такава хореография, в която всички танцуват в синхрон, а при нас и двама да са, ще се разминават! Един ден тя го чува как свири (точно преди да го уволнят), сблъскват се, после се мяркат на снобско парти, където той е ангажиран в абсурдно облекло и в още по-абсурдна банда, влюбват се. Ту Миа дава сили, смисъл, вяра и оптимизъм на Себастиан, ту обратното. Преминават през трудности, малки, но болезнени предателства, компромиси (той свири в успешен бенд, който обаче не му е по сърце), тотални неудачи (тя пише и играе в моноспектакъл, шумен провал), изблици на себичен егоизъм и оправдана обида, които биха отчаяли всекиго. Те обаче се подкрепят и успяват да преследват мечтите си, без да се отчаят, въпреки че на няколко пъти аха-аха да се откажат, уязвими, но твърди и нечупливи. Тя получава апетитно предложение, шанс на милион...
Гледаме блажено усмихнати и приятно унесени, защото си мислим, че ще присъстваме на мюзикъл като от 40-те и 50-те, където всичко за красивите и талантливи герои се нарежда накрая (дори ни го показват, докато тече едно негово горестно изпълнение) сред цветна феерия от музика и танц. Само че сега сме 2016 г., неговата крива усмивка накрая къса сърцето...
Понеже беше петък, вечерта нарочно безпаметно се напих.
Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, само той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични знания в гореизброените области и не само в тях. За наша радост Боян има собствен блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му титанични материали можете да откриете тук.
