Отидох с голямо желание на „Кръгът” с Том Ханкс, когото обожавам. Направих го повече обаче заради темата – вълнува ме идеята за това как ще се съхраняваме като индивиди с личен живот и свобода в едно бъдеще на все по-виртуален живот вместо реален.
Филмът на Джеймс Понсолд по книгата на Дейв Егърс е в модерния тренд да приближава научната фантастика максимално към реалността. Усещането е, че бъдещето е тук (а и то в някаква степен е) – над главите ни вече летят дронове, става все по-удобно да управляваме живота си с един клик и от един акаунт, доброволно споделяме всичко и общо взето сме в ръцете на някакви хора някъде. Те знаят всичко за нас от всеки килобайт доброволна информация, която подаваме в Пространството, и е въпрос на време да сложат окончателно ръка на бъдещето ни.
Затъпели сме достатъчно, за да се разделяме с правата си в името на сигурността например, смятаме за справедлива концепция като „задължителни избори”, държим на пълна прозрачност и неограничено споделяне, защото някак сме приели, че тайни и лъжи са едно и също нещо.
„Кръгът” е изцяло посветен на това да посочи тънката като косъм граница между доброто и злото и да покаже съвсем реалистичен сценарий за това колко е лесно с най-елементарни манипулации да се упражнява контрол върху мнението и действията на милиарди хора. Достатъчно е да има харизматичен лидер, който макар и мултимилиардер, демонстрира равенство, достъпност, земност (джинси, тениска, мъг, усмивка). Т.е. да е като нас, обикновените хорица, за да ни убеди, че е един от нас и че ни мисли доброто. Познато, нали?
Мей (Ема Уотсън) започва работа в нещо като Google. Mогъщата корпорация „Кръгът” всяка седмица бълва нови и нови улесняващи живота ни технологии, без които внезапно се оказва, че не можем да живеем. В кампуса, където Мей работи, има абсолютно всичко, за да не е нужно и да излиза много-много навън.
Ежеседмичните презентации на изпълнителния директор Иймон Бейли (Том Ханкс) вдъхновяват служителите и те силно вярват, че са от добрата страна на живота и че имат истински късмет да работят за компанията, където всъщност зад идеята да са една общност са принудени да споделят всичко. Корпорацията, от своя страна, е напълно дружелюбна към тях, осигурявайки им буквално всичко – от изумителни джаджи през концерти на суперзвезди в кампуса до здравната застраховка на родителите им.
Мей не прави изключение в ентусиазма и скоро нейното „лице, лишено от всякакъв цинизъм” ще се окаже идеалният инструмент за двата мастърмайнда на „Кръгът” да прокарат една финална идея. Досещате се каква е тя, нали? Да предадем доброволно абсолютно целия си живот, решения и действия в ръцете на корпорацията, защото технологично това вече е възможно. [[more]] Историята, за мое голямо съжаление, макар и добра като идея, е изпълнена с кръпки и недомислици – появяват се сюжетни линии, които са изоставени, ненужни или недовършени. Появяват се и герои, които изглеждат като съпротивляващи се, но на практика около тях нищо не се случва (освен това, че знаят къде има едно страшно подземие, в което нещо лошо ще става).
Самата Ема Уотсън трябва да получи някаква награда за най-тревожен поглед в киното, но от това не произтича никакво осъзнаване и съдържание до последния момент. А последен момент всъщност няма. В салона, в който гледахме филма, повечето хора дори не разбраха, че той е свършил. През цялото време има и графика под формата на коментари и онлайн реакции – може би затова, когато дойдоха финалните надписи, никой не разбра, че трябва да си ходи.
След конфузен момент все пак някак си се разделихме с „Кръгът” завинаги, пожелавайки си някой ден да видим истински филм, който не само ще постави общите въпроси, но и ще даде някакви отговори.
