Две сестрички си играят като куклички край младата си майка. Лицата им са гладки, меки и нежни, красотата им е невинна, бебешка, докато майката разплита косите им в банята. В повечето филми сцените на къпещи се деца символизират невинността и чувството за неприкосновеност като в майчината утроба. Но във филма „Изгубената дъщеря“ на Маги Гиленхал са показани сцени от не толкова идиличната реалност.
Майката е на колене, гърбът й е огънат под странен ъгъл в броене на минутите до края на къпането. Но само да се обърне в неправилния момент, децата й може да се подхлъзнат и да потънат под водата. Това е майчинството: безкрайни протяжни моменти на отегчителни занимания, редуващи се с пикове от ужас от възможни инциденти, предвиждане на непредвидими опасности и изпадане в емоционални дупки.
Повечето филми показват майките и децата като идеализирани образи, вместо да дават близък план на реалността: майките представляват безусловната любов, децата са уязвими и крехки. А „Изгубената дъщеря“ показва същината на това какво е да си майка, символите и сантименталността са оставени встрани, за да изпъкнат нюансите на реализма. Вместо да затвърди пред публиката, че майките са бастион на безопасността, филмът показва майките като героини, които са непредвидими, непостоянни и понякога дори плашещи.
Трепетното лице на Леда (Оливия Колман) в „Изгубената дъщеря“ показва, че тя преживява момент на криза. На почивка в Гърция героинята се припича на слънце, докато се опитва да работи. Но изведнъж влиза в разправия с грубо семейство, което нарушава спокойствието на плажа. Това семейство има малко момиченце, което винаги стиска куклата си в обятията си и, гледайки я, нещо се отключва в Леда. Връща се към спомените от детството на собствените й дъщери. Сблъсъкът й с майката на момиченцето, с Нина (Дакота Джонсън) и леля Кали (Дагмара Доминчик) са наситени със заплахи за насилие, а градусът на напрежението се покачва още повече от трескавите спомени на Леда от ранното майчинство.
В сериозните филми децата рядко се измъкват невредими, до средата на този се подготвяме за трагедията. Но моментът, в който момичето с куклата изчезва, всъщност е само началото на една по-сложна история. Най-накрая разбираме, че Леда не скърби за нищо толкова буквално като смъртта. Вместо това тя мисли за по-далечните последици от избор, който е направила, когато децата й са били малки, който едновременно я е направил това, което е днес.
Има още...
Още един филм, който излезе току що по екраните, разглежда майчинството от нетрадиционен ъгъл. В „Паралелни майки“ на Педро Алмодовар Пенелопе Крус играе фотографката Янис, която се готви да стане самотна майка на 40 г. след връзка с един от нейните модели. Нетърпението й да има дете контрастира с липсата на готовност на нейната съседка по легло от родилното отделение – Ана (Милена Смит) - красива тийнейджърка, която е белязана от травмиращите обстоятелства при зачеването на нейното дете. Янис и Ана изграждат невероятна връзка, като накрая Ана става бавачка на детето на Янис, след като нейното бебе умира внезапно. И нещата стават по-сложни. Според стандарта на Алмодовар това е мелодрама, но емоционалният реализъм и сложността на героите са завладяващи. Той е майстор да намира начин да покаже това, което не се вижда на повърхността в преживяванията на героите му. И в „Паралелни майки“ не пропуска да го направи, а зрителите са хванати за гърлото в емоция и дълбок самоанализ.
И двата филма показват пълнокръвни майки с техните супер силни черти, но и със слабостите им, с моментите на отчаяние, падение и греховност – нещо, което киното досега не показваше.
Много силна сцена в „Изгубената дъщеря“ показва младата Леда, превзета от шума на дъщерите си, докато се бори да свърши някаква работа, а те се държат лошо и не я слушат. По-голямото дете я удря и това събужда неочаквана ярост у майката, докато я слага в леглото. След това затръшва френските врати на спалнята толкова силно, че стъклото се разбива за ужас и на всички.
Трудно е да се обясни как точно се постига това с възможностите на киното, но камерата на Гиленхал успява да запечата емоцията на момента. И мигът не показва, че става дума за лоша майка, нито я показва в светлината, че е безчувствена към детето. Просто такива неща се случват, но никой не говори за това колко е трудно да си майка, оставяйки себе си винаги на второ място.
И режисьорът поставя на масата въпроса: защо се вкопчваме в удобната фантазия за безкористното майчинство и на чии интереси най-много служи това? Какво печелим или губим, когато можем да видим майките такива, каквито са в действителност?
Гледайки тази сцена, колко хора ще изпаднат в упрек? Колко хора всъщност ще осъзнаят, че да се отгледа дете е огромна отговорност, сила и психическа устойчивост?
След гледането на двата филма, образът на всяка майка вече ще е с различна окраска. Защото да си майка, означава да си живот, а той е и безкрайно сладък, и неповторимо горчив едновременно.
Какво ни очаква в Деня на българското кино?