Будителките

Да се завърнеш в бащината къща

Внучката на голямата българска актриса Невена Буюклиева - Невена Гачева е наследила нейната упоритост и талант. Прочутата й баба, която има над 80 театрални роли, остава в българската история и като основен факт в мисията по пренасянето на костите на големия български поет Димчо Дебелянов от Демир Хисар (Гърция) в родния му град Копривщица през 1931-а

Между Лондон и Антарктика – разказът на Невена Гачева, създател на филма „Последният път към дома“, вдъхновен от благородната мисия на баба й, българската актриса Невена Буюклиева, за пренасянето на костите на големия български поет Димчо Дебелянов от Гърция в родната му Копривщица. Текст: Краси Генова, Снимки: Руна Андерсен

Внучката на голямата българска актриса Невена Буюклиева - Невена Гачева е наследила нейната упоритост и талант. Прочутата й баба, която има над 80 театрални роли, остава в българската история и като основен факт в мисията по пренасянето на костите на големия български поет Димчо Дебелянов от Демир Хисар (Гърция) в родния му град Копривщица през 1931-а. Филмът „Последният път към дома“, който Невена Гачева и екип от приятели заснемат, за да запазят благородния пример на Невена Буюклиева и съмишлениците й, ще се излъчи днес, 28-и март, от 16.30, по БНТ. В деня, в който се честват 133 години от рождението на поета, Невена Гачева и създаденият от нея филм проследяват спомените на Невена Буюклиева, в чиято роля влиза актрисата Силвия Лулчева. Освен силно запомняща се актриса, Невена Буюклиева – звезда на Народния театър „Иван Вазов“ е и буден общественик. Като председател на кръжока „Живо слово“, който набира средства за връщането на костите на Дебелянов в родния му град, Буюклиева участва и инициативата за финансирането на изграждането на паметник на чакащата майка на Димчо от проф. Лазаров, издигнат в Копривщица през 1934-а.

В ДНК-то на Невена Гачева е заложено много от силния характер на нейната прочута баба. Може би именно то е в основата на смелото й желание да прекара няколко дни в Антарктика. Разказ от първо лице за каузата, преживяванията и величието на ледниците.

Четири години се подготвям за най-голямото пътешествие в живота ми. По време на този период се учих да оцелявам и да се придвижвам при най-сурови арктически условия. Две поредни години бях на подготовка в Алта, придвижвайки се само с кучешки впряг по време на снежни бури, третата се готвех в Тромзо, където спяхме в гоати (норвежки шатри) при арктически температури, движейки се през деня с моторни шейни. Преди месец отпътувах към истинския север.

20/02/2020. Кацаме в ранните часове на ноща в Лонгирбюен (Свалбард) – най-северния град в света с население над 1000 души. Първата глътка арктически въздух е наситена сякаш с диамантен прах. Студът тук сякаш има друго измерение и усещане. Ако си навън и спреш за минута или не си достатъчно добре екипиран, рискът от замръзване е реален. Въпреки тази информация и предварителната подготовка, аз реших да тествам човешките си възможности в такива условия, използвайки само термо изолираща екипировка без никакви материи, идващи от животните – без вълна, без естествена кожа и без гъши пух. Това мое решение беше продиктувано от желанието ми за промяна. Промяна в посока опазване на арктическата природа с нейното уникално животинско многообразие и с нейната неповторима и величествена природа. Промяна насочена към живот без експлоатация на животни и ползване на животински продукти. Останалото бе в ръцете на майката природа.


21/02/2020 – Ставаме рано сутринта въпреки четирите часа сън. Навън е мрак, след изцяло въглехидратна закуска (хляб и няколко вида сладко), имаме едночасов инструктаж за деня. Започваме аклиматизация в планината при -30С и силен вятър. Двамата ни водачи са готови и въоръжени със сигнални пистолети за сплашване и с пушки за самозащита при евентуално нападение от полярни мечки. Тук това е закон и когато децата достигнат 14 годишна възраст, ги обучават как да се самозащитават от нападения на полярни мечки. Оказа се, че Норвегия е първата държава наложила забрана за ловуването на полярни мечки още през 1973 год. И ако пред теб се изпречи полярна мечка, която не можеш да сплашиш със сигнален пистолет и трябва да убиеш, за да се защитиш, въпреки всичко се прави пълно разследване и можеш да бъдеш осъден. Изкачването при силен вятър е истинска физическа и психическа провокация, в която всяка крачка напред е тест за издръжливост. Така до първа база, където има естествен ледник. Бърза закуска на крак, която се състои от горещ къпинов чай и замръзнали бисквити. В този случай захарта действа като гориво и поддържа енергията. Потегляме отново нагоре при екстремно ниски температури, дори не се интересувам колко показва термометърът в раницата ми. Вървя и въртя тялото си от кръста нагоре, ръцете също движа и това на всеки 5 минути иначе тялото се изстудява мигновено.

Този ден въпреки всичко получих добра новина - тази вечер прогнозите са за грандиозен спектакъл на Aurora borealis (Северно сияние). И да, бяхме зашеметени от танцуващата светлина във всеки цвят на видимия спектър - от наситено зелено до ултра лилаво, както и от наподобяващата на пращене мелодия, идваща от движението на тази магическата светлина. С такава невероятна картина в главата се заспива бързо и сънят ти е блажен.

22/02/2020 – Отново ранно ставане, мрак и подготовка за следващото предизвикателство. Отново инструктаж този път за маршрута ни, терена и моторните шейни. Прогнозите за този ден са за над -35С и силен вятър. Въпреки ниските арктически температури се оказва, че това не е достатъчно за Арктическия океан да остане непокътнат лед. Ледовете тук с годините изтъняват и се втечняват, или имат много пукнатини, а в последствие и се движат. Разказват ни, че преди десетилетия е могло да се стигне до Северния полюс само по лед, сега това е невъзможно. Доказаха го много полярни изследователи, правейки опити да прекосят полюса от едната до другата страна през Арктичеакия океан. Малко преди нашата експедиция, Майк Хорн и Бьорг Аусланд, прекосиха полюса, движейки се само със ски и едвам оцеляха след множество инциденти на тънкия полярен лед. Времето напредваше, защото денят е само няколко часа, а трябваше да изминем около 90 км. Адреналинът и горещото кафе подействаха като енергийна бомба.

23/02/2020 – Ранно ставане, закуска, инструктаж. Този път, сме събрани да обсъдим какво ще предприемем в тази ситуация, когато пътят към истинския север е почти невъзможен. Целият ни екип изглежда загрижен, но не унил, може би защото бяхме подготвени и информирани многократно, че никой не може да предвиди климатичните условия по време на експедицията, особено при сегашните темпове на топене на ледовете и „топлите“ зими продиктувани от глобалното затопляне. Обсъждаме два варианта за действие и решаваме, че в следващите два дни ще се опитаме да изпълним и двата. Тръгваме към Tunаbreen - невероятно величествен ледник, дълъг 23 километра. Синият му цвят изглежда почти нереален на фона на безкрайната белота. Свалям едната си ръкавица, за да запечатам това природно чудо и след минута вече не си чувствам пръстите на ръката. Вадим термосите с горещ чай и пакетите с изсушена храна, която „сготвяме“ отново с гореща вода, за да подсилим организмите си. Правим още няколко снимки, защото започва да се смрачава. Прибирайки се в базата, сядаме както всяка вечер заедно и всеки разказва за преживяванията си от изминалия ден. Показваме си един на друг малкото снимки направени с телефоните ни и обсъждаме впечатленията си. На една от снимки ми, поглеждам увеличавайки я, за да разгледам от близо ледника и каква беше почудата ми. В дъното, до самата основа се вижда голяма полярна мечка. Ние дори не бяхме разбрали. Разстоянието не беше малко, но самото вълнение, че си бил точно там в този момент, когато това величествено животно се е движело, е неописуемо. Тази вечер отново беше вълшебна, северното сияние танцуваше и озаряваше безкрайното небе и въпреки умората ни повечето от нас останаха да се наслаждават на грандиозния спектакъл. Безценно – миговете, които измерват живота с въздишка!

Има дни, в които е добре да си спомняме, че всичко на този свят е свързано. Всяка капка вода, всеки къс лед и всеки един живот на тази планета е обвързан с другия. Всичките ни действия имат последствия. Последствия не само върху нас, но и върху животът отвъд нас, далеч от нас. Глобалното затопляне е реално. Ледът на северният полюс е в режим на топене и съответно на изчезване. Трябва да се пробудим и да живеем като част от тази гигантска верига, наречена чудото Живот.